Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Приближавахме се все по-плътно един към друг, докато накрая се озовахме почти рамо до рамо на финалната права. Най-после можех да разгледам лицето на тайнствения бегач. Оказа се, че той не е мое копие. Вятърът развя дългата му коса и аз забелязах, че лявото му ухо липсва.
Успях да се мобилизирам и хукнах с все сили, за да прекося първи оставащите метри. Той направи същото. Бяхме наистина невероятно близо един до друг, когато разкъсахме лентата на финала. Все пак ми се стори, че моите гърди я докоснаха малко преди неговите, но определено не бях стопроцентово сигурен в това.
Прелетяхме над финалната линия, убихме инерцията си и рухнахме на земята. Веднага се претърколих през рамо, за да мога да го държа под око, но той просто остана да лежи запъхтян на метър-два от мен. Дясната ми ръка се плъзна бавно към дръжката на меча, кръвта пулсираше бясно в тъпанчетата ми.
— Не знаех, че можеш да спринтираш така, Джърт — отбелязах аз, след като успях що-годе да овладея дишането си.
Той се засмя задъхано.
— Още много неща не знаеш за мен, братко.
— Убеден съм в това.
Той обърса чело с опакото на ръката си и видях, че пръстът, който бе изгубил в пещерите на Колвир, си е отново на мястото. Това или беше Джърт от някой друг времеви поток, или…
— Как е Джулия? — попитах го аз. — Ще се оправи ли?
— Джулия? Коя е тя?
— Извинявай — казах. — Явно не си онзи Джърт, за който те взех.
— Това пък какво би трябвало да значи? — възкликна той учудено, подпря се на лакът и ме погледна със здравото си око.
— Истинският Джърт никога не би се замесил по някакъв начин с Лабиринта на Амбър…
— Но аз съм истинският Джърт!
— Освен това не ти липсват пръсти, а той изгуби един от пръстите си съвсем наскоро.
Той неочаквано отмести погледа си от мен.
— Ти сигурно си дух на Логрус — продължих аз. — Сигурно и Знакът на Хаоса владее този трик със „записите“ на преминалите по него.
— Това ли… се е случило? — попита той. — Не можех да си спомня съвсем точно защо съм тук… Знаех само, че трябва да те надбягам.
— Обзалагам се, че последните ти спомени са от преодоляването на Логрус.
Той отметна леко глава, след това кимна.
— Прав си. Какво означава всичко това?
— Точно като теб и аз не съм съвсем сигурен. Все пак в главата ми се въртят няколко догадки. Това място е нещо като извечна гранична бразда между Реда и Хаоса. Тук и Логрус и Лабиринта са почти безсилни. Но и двата Знака могат да проникнат тук чрез своите духове — творения, създадени по „записите“, които Те са ни направили, докато сме преминавали по тях…
— Искаш да кажеш, че аз представлявам само някакъв запис? — Джърт изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заплаче от гняв. — Само преди няколко мига всичко изглеждаше толкова величествено. Току-що бях преодолял Логрус. Всички Сенки лежаха в краката ми.
Джърт разтри слепоочията си.
— Ти! — изръмжа след това. — Значи в известен смисъл съм се озовал тук заради теб — за да се състезавам с теб, за да ти натрия носа!
— Бих казал, че опитът ти наистина заслужава аплодисменти. Не знаех, че можеш да тичаш така.
— Започнах да тренирам, след като разбрах, че и ти правиш същото в колежа. Исках да стана достатъчно добър, за да те бия някой ден.
— Наистина си станал добър — признах аз.
— Но сега нямаше да съм тук, ако не беше ти. Или… — Джърт захапа устната си. — Май не е точно така, а? По-скоро нямаше да бъда никъде, нали? — Той впери поглед в мен. — Колко ни е отредено да съществуваме? Колко време ми остава като дух на Логрус?
— Нямам представа — казах аз. — Но вече срещнах двама от духовете на Лабиринта и останах с впечатлението, че кръвта ми им помага по някакъв начин, дава им някаква свобода, откъсва ги до известна степен от властта на Лабиринта. Единият от тях — Бранд — получи огън вместо кръв и се разпадна пред очите ми. Дийрдри пи от кръвта ми и после изчезна нанякъде. Не можах да разбера дали е успяла да се освободи.
Джърт поклати глава.
— Имам чувството — макар да не знам откъде идва то — че това важи и за мен. Но докато духовете на Лабиринта се нуждаят от кръв, на нас ни е нужен огън.