Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
„Не се чувствам манипулирана.“
— Както ти сама отбеляза, все още нямаш голям стаж в мисленето. Струва ми се, че тази идея е твърде абстрактна, за да успее да се зароди в съзнанието ти за толкова кратко време.
„Нима?“
— Ей богу, да. Повярвай ми.
„Искаш да кажеш, че всичко това е…“
— Поредният номер на Тяхна Милост.
„По-добре внимавай с подбора на изразите си.“
— Майната им и на едните, и на другите. Явно по някаква неясна причина съм им особено необходим за тая игра. Ще го преживеят.
Някъде над нас се разнесе гръм.
„Разбра ли какво имам предвид?“
— Блъф — изкоментирах аз.
„Чий?“
— На Лабиринта, струва ми се. В този сектор май се разпореждат неговите духове.
„А може и двамата да грешим. Все пак това са само предположения.“
— По-добре да бъда прекалено мнителен, отколкото да се оставя да ме водят за носа.
„Имаш ли някакъв план?“
— Засега просто се отпусни. Но щом ти кажа „убивай“, не се колебай да го сториш. Хайде да тръгваме.
И аз отново се затичах, за да оставя по-скоро зад гърба си мъглата и духовете с техния призрачен град.
Светъл път сред мрачен пейзаж, аз тичам и този път Сенките се опитват да променят мен, а не аз тях както обикновено. Някъде напред блясва светкавица. Гръм разтърсва небето. До мен за един кратък последен миг се появява още една съвсем реална улична картина, за да потъне след това отново в мрака.
После изведнъж се оказа, че се надбягвам със самия себе си. До мен се появи една неясна фигура, която тичаше по друг светъл път. Следях изненадан движенията й, които копираха точно моите, докато накрая осъзнах, че това всъщност се дължи на някакво странно отражение.
„Какво става, Мърл?“
— Не знам — казах аз. — Но определено не съм в настроение за символизъм, алегории и други отбрани метафорични прийоми. Ако сега се опитват да ми кажат, че животът представлява едно непрекъснато надбягване със собственото его, мога само да кажа, че подобни „мъдрости“ от моя гледна точка не струват и пет пари. Ти какво мислиш?
„Мисля, че пак забравяш за опасността да те тресне някоя мълния по главата.“
Нищо не ме тресна по главата, но пък и отражението не изчезна. Този последен номер вече се бе проточил по-дълго от който и да е от предишните. Тъкмо се канех да престана да му обръщам внимание, когато фигурата набра скорост и ме изпревари.
„Опаа!“
— Аха — съгласих се аз и ускорих темпото, за да вляза в крак с новото предизвикателство.
Скоро се изравнихме и след няколко секунди аз дръпнах напред. Отражението също хукна по-бързо и ме настигна. После, чисто импулсивно, поех дълбоко въздух, приведох се леко напред и отново се откъснах.
Моят двойник забеляза хода ми малко късно, но въпреки това се натегна и започна да скъсява дистанцията. Аз се напънах на свой ред и удържах преднината си. За какво все пак се надбягвахме, мътните да го вземат?
Погледнах напред. В далечината се виждаше участък, който пътят се разширяваше. Стори ми се, че там някъде е опъната финалната лента. Добре. Реших да не се давам.
Задържах преднината си непокътната още стотина метра преди сянката да започне отново да настъпва. Напрегнах сили и запазих скъсената дистанция още известно време. Тогава мрачното ми подобие ускори темпото си до такава степен, че започнах да се чудя дали ще издържа на такъв напор чак до финала. Но в бягането предварителните прогнози не помагат особено. Затова дадох всичко от себе си и хукнах с все сила към лентата.
Кучият му син обаче продължи да напредва, приближи се още, излезе пред мен, залитна леко. Вече се канех да се възползвам, когато нещото се съвзе мигновено и продължи със същото смазващо темпо. Аз пък нямах никакво намерение да се отказвам, освен ако сърцето ми междувременно не експлодира.
Продължихме напред, адски близо един до друг. Не можех да преценя дали са ми останали сили за финален спринт. Не знаех и дали съм само с едни гърди напред, или пък изоставам с точно толкова. Стъпките ни отекваха по двата паралелни блестящи коридора, право към светлата линия, когато огледалният ефект неочаквано изчезна. Стесняващите се пътеки се превърнаха отново в един общ широк път. Ръцете и краката на моя съперник вече се движеха по съвсем различен начин.