Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
До момента всички сцени, които се бяха появили по таблата, представляваха различни предмети. После изведнъж по тях започнаха да се мяркат хора и разни други създания. Новите сцени бяха раздвижени — някои от тях съдържаха насилие, други любов, а трети можеха да минат дори за пасторални идилии.
„Да, те определено търпят развитие. Вероятно искат да те наведат на някаква мисъл.“
— Щом оттам изскочи някой и ме нападне, ще знам, че съм стигнал до нужното място.
„Кой знае? Нали в изкуството е така — свобода при подбора на изразни средства.“
Но таблата изчезнаха и аз бях оставен за пореден път да си тичам на спокойствие по фосфоресциращата пътека сред мрака. Все по-надолу и по-надолу по склона, право към кръстопътя в далечината. Къде ли беше сега Червеният Котарак, точно когато ми трябваше неговата откачалска логика?
И докато продължавах да оглеждам приближаващия се кръстопът, той се измени пред очите ми. Сега в близкия му десен ъгъл имаше улична лампа. До нея се виждаше фигура с цигара в ръка.
— Фракир, това пък как се получи? — попитах.
„Много бързо, ето как.“
— Какво казват сетивата ти?
„Нечие внимание е насочено към теб. Засега без лоши намерения.“
Приближавайки се, намалих темпото. Пътеката се превърна в павирана улица с бордюри от двете страни. Тръгнах по десния тротоар. Докато вървях, отнякъде се спусна влажна мъгла и скри лампата от погледа ми. Закрачих още по-бавно. Скоро паветата блеснаха от влагата. Стъпките ми отекваха между сградите. Мъглата вече бе станала толкова гъста, че не можех да преценя как точно изглеждат изникналите в мрака постройки. Сега те представляваха просто неясни силуети. Откъм гърба ми задуха студен вятър и няколко дъждовни капки докоснаха лицето ми през неравни интервали. Спрях. Вдигнах яката на наметалото си. Някъде над мен се разнесе тихото бръмчене на самолетен мотор. Продължих и скоро бръмченето утихна. Тогава, неизвестно откъде, долетяха приглушените звуци на пиано. Някаква смътно позната мелодия. Загърнах се по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се разнася.
Още три крачки и мъглата вече я нямаше, а тя стоеше право пред мен, до уличната лампа. Беше с една глава по-ниска от мен и носеше плътен жакет и барета. Мастиленочерната й коса изглеждаше мека като коприна. Тя хвърли цигарата си и я изгаси бавно с върха на едната си обувка. Обувките й бяха черни, с високи тънки токчета. Докато гасеше цигарата, хвърлих един поглед на крака й. Беше съвършен. Тя извади от вътрешния си джоб сребърна табакера, изтегли от нея една цигара и я постави грациозно между устните си. После затвори табакерата, прибра я и без дори да ме погледне, попита:
— Имате ли огънче?
Нямах кибрит, но не можех да позволя на такава дреболия да ме провали.
— Разбира се — казах и протегнах ръка към нежните черти на лицето й, като я обърнах така, та да не види, че не държа нищо. Щом прошепнах тихо ключовата дума и малкото пламъче подскочи в мрака към върха на цигарата й, тя вдигна дясната си ръка и я постави върху моята, сякаш само за да запали по-лесно. После вдигна към мен очи — големи, сини като морските дълбини, с дълги ресници — и срещна погледа ми. От устните й се отрони въздишка и цигарата й падна на земята.
— Mon Dieu! — възкликна тя, хвърли се към мен, прегърна ме и се притисна към тялото ми. — Коруин! Ти все пак ме откри! Мина цяла вечност!
Аз също я притиснах, без да кажа и дума. Не исках да говоря. Не исках да огорча щастието й с онова банално и досадно нещо, което наричаме „истина“. Майната й на истината. Погалих косата й.
Мина доста време преди тя да се откъсне от мен и да ме погледне отново. Ето, казах си, още миг-два и сама ще разбере, че я е заблудила беглата прилика, че е видяла онова, което й се е искало да види. Затова побързах да я попитам:
— Какво прави момиче като теб на такова място?
Тя се засмя тихо.
— Намери ли пътя, който търсеше? — Миг след това очите й се присвиха. — Но ти не си…
Поклатих глава.
— Не намерих сили да ти го кажа веднага.
— Кой си ти? — попита тя и отстъпи половин крачка назад.
— Казвам се Мерлин и се опитвам да се справя с едно откачено изпитание, чийто смисъл все още не мога да разбера.