Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Изглежда ми хлъзгаво — каза Джърт. — Ще променя формата на стъпалата си. Ще ги направя по-широки.
— Само ще разкъсаш ботушите си и после ще трябва да продължиш на бос крак — го предупредих аз. — Защо просто не преразпределиш теглото си така, че да смъкнеш центъра на тежестта по-ниско?
— Все същият всезнайко — подхвана той иронично после добави: — Само дето този път си прав.
Спряхме за няколко минути, в които Джърт стана по-нисък, с по-тумбесто тяло.
— Ти няма ли да се промениш?
— Ще рискувам. Така ще мога да се придвижвам по-бързо.
— И ще можеш и да си падаш на задника колкото поискаш.
— Кой знае.
Тръгнахме. С мъка, но все пак успявахме да се задържим на крака. Тук вятърът беше по-силен, тъй като бе съвсем открито. Повърхността на нашата ледена пътека не се оказа чак толкова хлъзгава, колкото ни се бе сторила в началото. По нея имаше леки вдлъбнатини и ивици, които ни позволяваха да се движим що-годе нормално. Въздухът изгаряше дробовете ми. Снежинките, подхванати от ледения вихър, се прегрупираха в ексцентрични ледени пумпали, която танцуваха пред нас. Пътеката излъчваше призрачна синкава светлина. Бяхме изминали около половин миля, когато се появиха поредните видения. Първото включваше мен самия, проснат върху купчината оръжия от параклиса. После се появи Дийрдри до уличния фенер, погледнала часовника си.
— Какво?… — успя да промърмори Джърт, тъй като картините се появяваха и изчезваха за броени секунди.
— Когато ги мярнах за пръв път, не знаех какво представляват — казах аз. — И все още нямам никаква представа. Когато се появи ти, първо те помислих за едно от тях. Просто идват и си отиват на неравни интервали, по причина, която все така не мога да схвана.
Следващото видение представляваше трапезария. На масата в средата на помещението бе поставена купа с цветя. Хора не се виждаха. И видението изчезна…
Не. Не съвсем. То се стопи, но цветята останаха — там, върху ледената повърхност, на две-три крачки от нас. Спрях за миг, после тръгнах към тях.
„Мърл, не знам дали да се напуска пътеката…“
„Ох, мамка му!“ — възкликнах мислено и се насочих към една отвесна ледена плоча, която ми напомняше за каменните образувания в стил Стоунхендж, с които вече се бях сблъскал. В основата на плочата мярнах множество неуместни цветни петна.
Наистина бяха доста — рози от най-различни сортове. Спрях и вдигнах една от земята. Цветът й беше почти сребрист…
Чух един познат глас да казва:
— Какво правиш тук, скъпо момче?
Тутакси се изправих, за да установя, че високата мрачна фигура, която се бе появила иззад ледения блок, не говори на мен. Мъжът тъкмо кимваше усмихнат на Джърт.
— Изпълнявам нечия глупашка прищявка — отвърна Джърт.
— А това сигурно е въпросният глупак — подхвърли новопоявилият се. — Да отскубне проклетото цвете. Сребърната роза на лорд Коруин Амбърски, ако се не лъжа. Здравей, Мерлин. Баща си ли търсиш?
Измъкнах една от карфиците, които обикновено забождам за всеки случай върху хастара на наметалото си, и прикрепих с нея розата от лявата страна на гърдите си. Мъжът беше лорд Борел, граф от кралското семейство на Суейвил и един от бившите любовници на майка ми, ако се вярва на слуховете. Говореше се също, че бил един от най-смъртоносните майстори на меча в пределите на Хаос. Години го бе преследвала манията да убие баща ми, Бенедикт или Ерик. За негово нещастие, когато се срещнал с Коруин, двамата дори не успели да кръстосат мечовете си. Татко просто го изпързалял и му видял сметката без излишни увертюри, което от техническа гледна точка не би трябвало да мине за достойна постъпка. Браво на Коруин, бих добавил. Никога не съм изпитвал някакви топли чувства към този кучи син Борел.
— Ти си мъртъв, Борел, не знаеш ли? — казах му. — Сега си само призрак на онова, което си бил в деня, когато си преодолял Логрус. В истинския свят вече няма и помен от лорд Борел. И знаеш ли защо? Защото Коруин те уби в деня на Последната битка за Лабиринта.
— Лъжеш, лайно невръстно! — изсъска той.