Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Щом духовете на Лабиринта могат да се разхождат из Сенките, сигурно ще можеш и ти. Духовете на Дуоркин и Оберон ме посетиха още преди да се озова тук.
— Това ми вдъхва известна надежда. Ти какво би направил на мое място?
— Животът си е твой, решавай сам — казах аз.
Джърт изсумтя.
— Добре де, ще тръгна с теб, пък после ще видим. Не ти обещавам никаква помощ, но определено няма да ти преча.
Протегнах дясната си ръка, но той поклатя глава.
— Хайде да не се увличаме. Ако думата ми не ти е достатъчна без ръкостискане, едно просто здрависване едва ли би променило нещо.
— Сигурно си прав.
— Пък и никога не съм изпитвал особено желание да се здрависвам с теб.
— Извинявай тогава. Ще ми кажеш ли все пак защо? Винаги съм се чудил.
Джърт вдигна рамене.
— Трябва ли винаги да има някаква причина?
— Иначе защо ни е даден разумът?
— Разумът само ни прави по-уязвими — каза Джърт и погледна встрани.
Поех за пореден път по пътеката и той ме последва. Вървяхме дълго, без да промълвим и дума. Някой ден ще трябва все пак да се науча да си държа устата затворена или да зарязвам споровете, докато все още водя в тях по точки. Не се забелязваха никакви отклонения, но за сметка, на това недалеч пред нас светлата диря изведнъж изчезваше. Щом се приближихме, разбрах каква е причината — просто пътят свиваше рязко край един невисок хълм. Продължихме и след малко последва нов завой. След още няколко минути пътеката се превърна в криволичеща поредица от подобни завои, която се спускаше плавно надолу. После не много далеч пред нас неочаквано се появи една почти вертикална светла драскулка. Джърт вдигна ръка, посочи натам и успя да каже само „Какво…“, тъй като веднага стана ясно, че това не е нищо друго освен следващият участък от нашия път. Едва сега осъзнах, че всъщност се спускаме право към някакъв широк ров. Във въздуха се бе промъкнала ледена тръпка.
Продължихме да слизаме и след известно време нещо студено и влажно се плъзна по дясната ми ръка. Погледнах в краката си и видях буца полуразтопен сняг, който проблясваше леко в здрача. В същия миг около мен тупнаха още няколко. Малко след това забелязах далеч под нивото, на което се намирахме в момента, едно доста по-голямо светло петно.
„И аз не знам какво е това“ — трепна на китката ми Фракир.
„Добре“ — отвърнах й аз мислено, тъй като бях решил засега да не споменавам на Джърт за тайното си оръжие.
Надолу. Надолу и завой. Назад. Напред и назад. Температурата продължи да спада. Прелетяха няколко снежинки. Отвесните скални стени, покрай които се спускахме сега, леко проблясваха.
Странно, но не се сетих за какво става въпрос преди да се подхлъзна за пръв път.
— Лед! — възкликна Джърт и за малко не се просна на земята, но все пак успя да се вкопчи в една от близките издатини.
Разнесе се звук, подобен на далечна въздишка, която постепенно набираше сила. Едва след като ни достигна и ни лъхна с ледения си дъх, осъзнахме, че това всъщност е порив на вятъра. Доста студен вятър. Той премина край нас като смразяващия дъх на вековен ледник и аз отново се загърнах в наметалото си. Макар постепенно да отслабна, вятърът продължи да ни следва неотменно още известно време.
Когато най-после достигнахме дъното, вече беше адски студено, а стъпалата пред нас бяха или доста заледени, или направо изсечени в леда. Вятърът изстена печално и край нас премина порой едри снежинки.
— Гнусен климат! — изръмжа Джърт през тракащите си зъби.
— Не знаех, че на духовете им пука от подобни досадни дреболии — казах аз.
— Дух — друг път! — отбеляза той. — Чувствам се точно така, както съм се чувствал винаги. Добре поне, че ме изпратиха при теб топло облечен. Освен това ти на този мраз дреболия ли му викаш?! Като толкова искат да стигнем някъде, защо не ни преведат по някой пряк път? Както е тръгнало, стоката им ще се развали преди да пристигне до местоназначението.
— Не мисля, че Логрус или Лабиринта имат чак такава власт над това място. Може би дори в момента не знаят къде точно се намираме.
Пътеката ни поведе напред към едно просторно блещукащо петно, толкова гладко и толкова блещукащо, че си помислих дали пък не ни очаква разходка по ледена пързалка. Както обикновено лошото ми предчувствие се оказа напълно оправдано.