Диамантът на Венеция [bg]

Насочи се към вътрешността на гората, като следваше звука и с изненада установи колко тъмно стана изведнъж и колко бързо. Онова, което беше взела за маслинова горичка, се беше оказало гъста гора.

Някои от дърветата бяха много стари, по дънерите им, подобно на паяжини, се бяха закрепили лишеи — зелени и сребристосиви. Елена напредваше тромаво, краката й непрекъснато потъваха в дебелия килим от изгнили листа по земята, спъваха се в невидими корени и израстъци. В сравнение с горещия ден навън, въздухът в гората беше прохладен и приятен. Зад нея все още се чуваха гласовете на другите жени от лагера им, а ако се вгледаше по-внимателно, можеше да ги зърне между дърветата. Видя дъщерите си — Нана и Лея. В ярките си роклички те приличаха на пеперуди, огненожълта и огненочервена. Елена почти беше решила, че е време да се връща при тях, когато отново чу звука — малки звънчета. Беше близо; много близо.

И тя продължи да върви. Дърветата започнаха да се сгъстяват и накрая станаха толкова близо едно до друго, че не допускаха почти никаква слънчева светлина. Тук не беше просто приятно хладно — тук беше студено.

Елена потрепери и се поколеба. Чу някакъв звук — пръчка, пропукваща се под нечии крака. Сърцето й подскочи. Обърна се, очаквайки да види, че Мариам или някоя от другите жени са я последвали. Но нямаше никого.

Или имаше?

Когато се обърна, с периферното си зрение Елена зърна нещо, нещо блестящо. Но когато видя какво е, едва не се разсмя с глас. Паная моу! В името на Светата Дева, каква глупачка си! Сложи ръка на гърдите си, върху разтуптяното си сърце, упреквайки се за собствената си страхливост. Блестящото нещо беше не по-зловещо от слънчев лъч, който точно в този момент беше успял да се промъкне през гъстия балдахин на дървесните корони. Прашинки от горския килим танцуваха в слънчевия лъч като диамантен прах. В тъмната гора този единствен слънчев лъч се стори на Елена най-красивото нещо, което беше виждала през живота си.

Едва тогава зърна параклиса.

Елена разпозна веднага какво е. Простичък, нищо повече от камък насред малка поляна, но дори от това разстояние се виждаше, че някой се беше опитал да обработи камъка макар и грубо. Тя пристъпи предпазливо към него — различи форма, подобна на полумесец, друга като ръка, трета като растения или някакво цвете с три стъбла. Каквото и да беше това, изглеждаше много древно, безсъмнено забравено от жителите на града.

Елена побърза да се прекръсти.

В основата на този камък се виждаха дебел мъх и зелени треви, затова тя предположи, че някъде там има изворче. Изпълнена с любопитство, Елена приближи още малко, движейки се бавно и на пръсти, без самата тя да знае защо. И наистина — от дълбока пукнатина до основата на камъка бликаше вода. По чиста случайност слънчевият лъч падаше право върху камъка и водата и ги осветяваше така, че водата блестеше като кристал. Над мъха се извиваха миниатюрни дъги, разпръсквайки навсякъде цветовете си — червено, виолетово, индигово, оранжево.