Ханибал - врагът на Рим

— Много жалко, че си ранен — рече Малх, — но сме благодарни за шанса, който ни се дава днес.

Ханибал се усмихна.

— Желанието и енергията ти са достойни за похвала.

Бостар още си спомняше ясно спиращия сърцето момент преди няколко седмици, по време на атака, подобна на тази, която щяха да поведат сега. Типично за него, Ханибал беше в първата редица. На Бостар му се искаше той да беше получил стрелата в бедрото.

— Как заздравява раната, генерале?

— Бавно. — Ханибал се намръщи. — Все пак сигурно трябва да съм благодарен, че защитниците не са добри стрелци.

Бащата и синовете се разсмяха нервно. Това беше нещо, което никой не искаше да проверява на практика.

— Е, да не ви се пречкам. Жителите на Сагунт ви очакват. — Ханибал посочи стените, на които се виждаха множество защитници. После посочи надолу по стръмния склон към другите отряди — подкрепленията, които щяха да се включат, ако атаката успее. — Те също.

— Да, генерале. — Малх вдигна меча си.

— Богове, как ми се иска и Ханон да беше тук — въздъхна Бостар.

Лицето на Сафон стана сурово.

— Защо?

— Защото той мечтаеше за подобни неща.

— Е, той е мъртъв — жестоко му прошепна Сафон. — Така че само си губиш времето.

Бостар го изгледа яростно.

— На теб не ти ли липсва?

На Сафон не му беше даден шанс да отговори.

— Какво чакате? — остро попита Малх, който беше пропуснал разменените между двамата думи. — По местата!

Бостар и Сафон отдадоха чест на Ханибал и се втурнаха към фалангите си. Братята командваха по една винеа и все по-засилващото се съперничество помежду им означаваше, че и двамата изгарят от желание да командват обсадната кула, която ще пробие решителната дупка в стената и ще позволи на другарите им да влязат в Сагунт. „Разбира се, успехът може и да не е наш“, помисли си Бостар. Баща им командваше третата винеа, а храбрият ветеран Алете, на когото братята се възхищаваха, беше начело на четвъртата.