Ханибал - врагът на Рим

— Сега не е време за такива глупости — озъби се Бостар. — Да превземем проклетия пробив. После ще спорим.

Сафон сви небрежно рамене.

— Както кажеш. — Той наведе копието си напред. — Трета фаланга! След мен! Строй се!

Само четирима войници на Бостар бяха пристигнали. Той загледа безсилно как брат му повежда копиеносците си напред. Разбира се, щеше да го последва след миг, но въпреки това болеше. Миг по-късно Бостар се зарадва, че не е минал пръв през отвора. Подобно на отмъстителни духове десетки крещящи защитници се появиха от облака прах. Всички бяха въоръжени с фаларики, дълги метателни копия с потопени в катран горящи парчета плат в средата на дръжката.

— Внимавай! — изкрещя Бостар, макар да знаеше, че предупреждението му вече е закъсняло.

В отговор на заповед на офицер защитниците отстъпиха и хвърлиха. Мишените им не бяха далеч. Облак горящи копия полетя във въздуха. Обхванати от ужас, Сафон и войниците му забавиха крачка. И тогава копията се изсипаха върху тях. Пробиваха щитове. Осакатяваха, убиваха и подпалваха.

Бостар изруга и преброи копиеносците си. Вече бяха двайсетина. Недостатъчно, но не можеше просто да стои и да гледа. Направеше ли го, Сафон щеше да загине, а войниците му да побягнат. Щяха да изгубят дадения им шанс.

— Напред! — Бостар вдигна щита си и се втурна към врага. Не погледна назад. За свое огромно облекчение усети присъствието на хората си от двете си страни. Смъртта можеше да отнесе всички, но поне го следваха от вярност, а не само от жажда за злато.

Насочи се към мястото, където изглеждаше, че войниците на Сафон ще бъдат надвити. Щом го видяха, най-близките защитници се прицелиха и хвърлиха. Бостар продължи напред, присвил рамене. Горящите копия профучаваха покрай него. Чу се задавен писък и той се огледа. В следващия миг му се прииска да не го беше правил. Една фаларика беше улучила войника зад него в рамото и се беше забила дълбоко в плътта. Горящата част бе подпалила туниката му. Нажежени капки катран капеха върху лицето и врата му. Писъците бяха нечовешки. Ноздрите на Бостар се изпълниха с вонята на печено месо.

— Оставете го! — изрева той на онези, които инстинктивно понечиха да му се притекат на помощ. — Напред! — Благодарен, че не той е улученият, и с надеждата, че войникът ще умре бързо, се обърна отново напред.

Имаха едно малко преимущество след като хвърлеха копията си, защитниците оставаха за момент открити. Освен това мнозина дори нямаха броня. Озъбен от ярост, Бостар се нахвърли върху някакъв кльощав сагунтец, който трескаво се опитваше да извади меча си. Не успя. Копието на Бостар проби с лекота гръдния му кош. Очите на човека едва не изхвърчаха от орбитите от силата на удара. Беше мъртъв преди Бостар да е измъкнал оръжието си и падна сред собствените си вътрешности и кръв.

Задъхан, Бостар се нахвърли върху следващия защитник — младеж едва ли на повече от шестнайсет. Въпреки ръждивия си меч и смразяващите си викове той изглеждаше вцепенен от страх.