Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
• Аз съм времето — ако се откажа от преследване на времето (или дори от елементарна пресметливост във връзка с него), то аз в някакъв смисъл се отказвам от себе си, от своята «самост»;
• доколко живея, а също и как живея — това е моята основна грижа, която ме занимава всекидневно, дори и да не съзнавам това;
• моята загриженост за живота и неговата пълнота се резюмира в загрижеността ми «да уловя» времето и едва така да остана при себе си, при живота си, в противен случай се оказва, че «страня» от тях дори и да не го искам;
• главният ми жизнен проблем е времето, аз всъщност само него решавам във всеки миг (разпореждайки се със себе си, живота си и с моментите, в които «разполагам» преживяванията си) и така побеждавам индиферентността, справям се с безразличието към «всичко», но най-вече към самия себе си;
• оказва се, че «опорните точки», чрез които «мога да преобърна света», са поне две: аз и времето на моя аз, времето, без което което аз не съществувам;
• разпадането на моя суверенен аз е именно безвремието, от което произлиза безсмислието на един живот, усещането за абсурд е симптом на актуално преживяваното безвремие;
• ужасът, всичко вледеняващият ужас (пораждан от предчувствието за провал) е неусетното в началото, но все по-засилващо се и усещаното вече от цялото същество потъване в безвремие и безсмислие;
• затова «искам да живея» (моята страст към живота) се свежда до един неизразим порив към времето в неговата чистота («искам време, повече, колкото се може повече време!») при ясното съзнание за ограниченост на «отреденото» ми време на тази земя; второто като че ли определя първото;
• жизнен и времеви порив съвпадат, давайки ми жива душа в едно преизпълнено с живот тяло, Бог ми е дал и свободата да ги превърна в «АЗ», в
• нещо пълноценно живеещо и разбиращо корените на жизненовремевата пълнота;
• «загадката на времето» се прояснява чрез хвърлянето на светлина върху «загадката на живота» (и обратното), двете са едно неразделно тайнство и т. н.
Затова
е изправянето на съзнанието и духа на човека пред тази поредица от уверености, копнежи и питания. С това изглеждащата непроницаема стена, обвиваща всекидневната ни отдаденост на «времето-живот», се разклаща, за да се срине в един прекрасен миг, в който ни се открива «това, което е» — при това тъкмо «каквото е», не някакво друго. Като че ли едва тогава съществуването постига живота, изпълва се с него, двете съвпадат, изграждайки контурите на човешкото в неотделимите от него измерения — измеренията на «времевост-неповторимост-индивидуалност-личностност-самосъзнатост-„азовост“-историчност-освободеност-непосредственост-конкретност-живост-и-така-нататък». Вижда се, че първата стъпка, водеща до истинското раждане на човека, предопределя неговото бъдеще в рамките на споменатите измерения, които придават на човешкото битие така потребната му автентичност. Защото струва ли си да живееш ако не си наясно че това, което ти се случва, пряко произлиза от самото естество — от истината — на живота? Животът ли е например «животът наполовина» или пък «животът само една трета»? Човек не може да се задоволи с някаква «частичка» от живота (все едно че единствено да ти «покажат» нещичко от него, но да не ти го «предоставят» или «дадат» за непосредствено изживяване — това е непоносимо тъпо!), ние така сме устроени, че ни задоволява само неговата пълнота: онова, което не е живот, е смърт и мъртвило. Затова нека «живуркащите» съзрат бездната, в която стремглаво падат! Един миг живот затова е безкрайно повече от цяла вечност «живуркане» (ако тази дума въпреки цялата си противност може да бъде запазена в един философски текст!). Но — за да не бъда невярно разбран — ще подчертай категорично: горното не значи, че животът е невъзможен без съзнание — макар че в определен смисъл наистина е възможен без съзнание (и дори е вероятно, че такъв живот е «по-добрия», «по-истинския», по-автентичния; но само в един точно определен смисъл — който разбиращите живота усещат, а на другите той никак не може да се обясни). Затова съзнанието — от което не можем в никакъв случай да се откажем — не превъзхожда обаче живия усет за време, напротив, този последният го превъзхожда изцяло: ето това е една от главните тези на моята книга.