Преследване на времето (Изкуството на свободата)

Тази мисъл изразява най-важното, дълбоката връзка между живот и време — между съществуването, което сме избрали, и времето, което по този начин сме породили. Самите ние сме времето, но не по начало, а съобразно съществуването, което «водим» или… «караме», съобразно степента, в която наистина живеем. Според тази проницателна идея човек дори може да се окаже… извън времето — ако е избрал определен род съществуване, подходящ за «жизнената форма», надрастваща самото време. Да запомним добре и внимателно казаното от Шпенглер, неговият автентичен смисъл е този: «Аз съм времето — доколкото живея, аз самият, не нещо друго!». Познато ли ни е това гордо самосъзнание — или никога не сме се издигали до него?

Това «доколкото живеем» или «доколкото живея» — защото животът на всеки човек е негово лично и отговорно дело — съдържа «възела» на целия проблем за времето. «Доколкото живея» не е равносилно на «как живея», макар че вероятно е и това; но още по-вероятно е, че е нещо повече. От друга страна ние често казваме «като че съществувам, но не живея» и разбираме, че съществуването сякаш е «непълноценен живот», живот, на който нещо твърде значимо се е изплъзнало. Според това излиза, че има някаква граница, отвъд която започва животът, а до нея е разположено съществуването, което «не заслужава» да се нарече живот. Затова моето «доколкото живея» в някои случаи ме поставя отвъд тази граница и «при» живота — само ако обаче живея «както следва», «както трябва», поне с един стремеж към пълнота и пълноценност. Едва в този смисъл отново се появява въпроса «А как живея?», който съвсем не бива да се пренебрегва: като че ли от «как» зависи «колко» и «доколко» живея и дали изобщо съществуването ми «може да се нарече живот». «Доколко» като израз, от друга страна, ни навежда на представата за степен, т. е. «малко», «средно», «много», «твърде», «съвсем малко», «никак» и пр. Оказва се, че трябва да се стигне до «известно ниво» на живот, да се придобие или «присвои» известно количество живот, за да можем да кажем с право «аз живея». (Защото ако ме попитат: «Живееш ли?», «Колко и как живееш?» и пр., аз да мога да кажа: «Да, при това толкова и толкова, така и така, не другояче!»). Ако живееш «съвсем малко», «едва-едва», т. е. под границата, зад която се отива при живота, то тогава на твоето не си струва да се казва «живот», на него му липсва твърде много за да може с право да бъде смятано за живот в истинския смисъл. Паралелно на нашата