Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
без жалост. Ние нямаме право да се оправдаваме — както обикновено сме склонни — с това, че ситуациите били «такива и такива» и «затова» не сме успели да се включим ефективно в тях, а също и да ги овладеем (което е неизбежно, щом като сме се оказали извън почвата на живото и навременно проблематизиране и разбиране!). В крайна сметка всеки ще разбере, че за всичко случващо ни се сме виновни и отговорни единствено ние, никой друг, само аз отговарям за това, което се случва на мен самия — и тук никакви оправдания не могат да ми помогнат, те са просто неуместни. (Склонните да дават обяснения и оправдания хора всъщност са несвободни и безотговорни; свободният човек не се оправдава, а само търси вината пряко в себе си: тя никога не е «около» нас за да можем да си я подхвърляме един на друг!). От друга страна «най-невинни» обаче са тъкмо ситуациите, в които сме попаднали, това е съвсем разбираемо: ситуациите на всички хора общо взето са аналогични (изключително рядко може да се появи «уникална», несрещана друг път от никой човек ситуация), но винаги наистина уникални са решенията. С други думи казано, изходът за всеки човек от обичайните, «ординерни» жизнени ситуации винаги е необичаен, «неординерен», дори уникален и безподобен, тук пълно съвпадение не съществува тъй като срещата на изцяло различния човек с нещо устойчиво винаги поражда различие. (Но ако не сме достатъчно различни, то вината си е в нас: могли сме да бъдем, но не сме го пожелали!) За да сме неудовлетворени от развитието на определена ситуация означава, че нещо зависещо от нас не е направено както или когато трябва (съобразно неговото естество, истина и времевост), а това от своя страна значи, че начинът на проблематизиране е бил неефикасен и ненавременен, което е довело до пропускане на решаващия миг; в един миг сме станали нерешителни, загубили сме готовност за действие според себе си, не сме решили нужното ни, сбъркали сме нещо в решението си. Точно това задвижва или ускорява лавината от нерешени проблеми и пропуснати шансове, която грози да ни смаже някой ден ако си останем все същите. В един миг сме обрекли себе си на бъдещи проблеми и зависимости поради неадекватна реакция или неадекватно разбиране на текущия пред очите ни проблем, т. е.позволили сме да ни убегне
(Шпенглер). Последното в един най-близък смисъл означава, че сме се оказали от себе си, изневерили сме на своята посока в живота, сами сме отсъдили бъдеще на нещо, което е трябвало да си остане само минало — или инцидент в миналото ни. За да не бъркаме посоките — търсейки своята — единствен ориентир ни е целостта на нас самите във времето, другояче казано, целостта на моето «аз-време». Чрез навременното, адекватно на времето ни проблематизиране на идващите една след друга ситуации на живота ние придаваме живост на своята посока, проникваме се от съдбовността на времевата поредица от действия, прояви, решения, ситуации, проблеми, желания и пр. Тук не могат да ни помогнат никакви стандартни или стандартизирани изходи от дадени ситуации, а също и известни, многократно правени типове проблематизиране — проблематизирания, които «знаем» отнякъде, които сме виждали някога, за които предполагаме, че «се правят често от другите», които са продукт на нечия чужда «опитност» и т. н. Това е така, защото аз, опитващото се сега да проблематизира, или това проблематизиращо е за първи път съществуващо на тази земя, за първи път се е изправило пред проблем, на който «му е дошло времето» — и за решаването на който мога да разчитам единствено на себе си (поемайки цялата отговорност, както за решението си, така и за своята съдба). За мен в този миг е съдбовно важно да се изявя като способен да уловя проблема в неговия смисъл, да проблематизирам умело и автентично, да не се осланям на мними стандарти и образци, чиято безличност ме отвращава, да утвърдя себе си, своята индивидуалност и личност, своята уникалност и автономност, своята, накрая, свобода. Онова, което не съвпада с моментите на същностното проблематизиране, на които отделих толкова време, е нещо съвсем друго, но не е развиваща се в пределите на самостоятелната субективност «инициация» и «активация», не е цялостна ангажираност с проблема живот, която единствено ни дава шансове да овладеем времето в същата степен, в която се чувстваме отдадени на него.