Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
следователно се мени и нашето време, времето вероятно е едно преди границата (за която става дума) и друго когато я преминем и се «озовем» при живота, т. е.по-скоро направим живота си именно живот. Какво следва да стане, за да постигна това, което се иска от мен: да мога да почувствам онова време, което съответства на самото естество на живота? «Аз съм времето», моето, единствено интересуващото ме време, никое друго време аз не познавам — това важи и в двата случая: и когато съм «при» своя живот и своето време, и когато се разминавам по някакви причини както с живота си, така и с времето, което отговаря на него; но как да разбера същественото различие между двете възможности? Удовлетвореността от живота обикновено свързваме с усещането за пълнота — на такъв живот нищо значимо не липсва, към него «нищо не може да се прибави или отнеме». Но кой от смъртните (от живеещите!) е постигнал такова олимпийско удовлетворение от живота (освен в някои кратки мигове, които безвъзвратно отминават и си отиват — макар че ни се иска да продължат вечно!)? Дали пък в това не се заключава
(Шпенглер), която ни принуждава да свързваме някакви надежди с така човешкия стремеж да поставим себе си извън времето, да го «спрем» и «елиминираме», да скъсаме с тясната си обвързаност с неговите «своеволия»? Стремежът ни в крайна сметка към «повече живот» дали е равностоен с желанието да разполагаме с «повече време» — както на пръв поглед ни се струва и както често чуваме около себе си (когато «единогласно» почти всички се оплакват от «липсата на време», от неговия вечен «недостиг»!)? Нима е вярна другата възможност: че от нас се иска самоотвержена човешка съпротива срещу неумолимото, жестоко, злокобно време? (Което дори и с факта на «простата си наличност» така или иначе вещае перспективата за тотален провал на човека и живота, свързван със смъртта — така ли е?) Въпросите нарастват застрашително, но мястото, от което тръгнахме, беше това: какво е времето, как то тече от «двете страни» на границата, разделяща автентичния от мнимия живот, от илюзията за живот и съществуване?
Проблематизирането на времето като даденост на човешкия живот е неизбежна съставка на живота; за човека е невъзможно да се справя със «задачата на живота» ако не усеща и не преживява непрекъснато «примката на времето» около… гърлото си (или по-скоро около… сърцето си!). Тази драматичност на проблема за времето (за да не употребя и да не прекаля с някоя наистина зловеща дума!) ту се съзнава в нейната неотвратимост, ту пък отслабва и губи яснотата си в съзнанието — на основата на опитите ни да забравим за нейната острота, а оттук и за простата й даденост. Никой не може да каже «валидна за всички рецепта» кое е по-добре и за предпочитане: дали да живеем със съзнанието за «остра драматичност» или трагичност на времевостта на човешкото съществуване, или пък автентичният живот на човека «сега-и-тук» е извън напрежението, пораждано от усета за неотвратимост, единственост, неповторимост и пр. на актовете, които правят живота ни? Ясно е, че лекотата, с която се справяме със съществуването, си пряко зависи от «леснината», с която нашето време тече, и затова почти не се усеща. Ясно е също, че не бива да «усложняваме излишно» както живота си, така и да вредим на усета си за време — и двете трябва да стават естествено, съобразно естеството си, а не по един изкуствен («примислен», фалшив) начин. Накрая обаче трябва да признаем, че всичко опира до човека, до конкретната личност, която решава всичко на основата на своето различие, на своята самобитност и индивидуалност; тук е коренът на всичко останало, тук са отговорите на всички загадки. Разбирайки себе си, ние с това вече хвърляме светлина и върху онова, което има своя корен в нас самите: истината за «този човек», достъпна единствено нему, съдържа в себе си всички ония истини, които са потребни на него самия — и са негодни за всички останали, едва ли ще послужат на някой друг. Това, че «житейският опит», «здравият смисъл», традицията и дори философията казват някои «общовалидни истини» съвсем не променя, разбира се, факта, че ние ги приемаме единствено «за сведение» и не се надяваме, че те могат да ни отменят в нашите опити за разбиране съобразно себе си, разбиране, което не съществува никога и никъде преди да се е родило в нас самите, в моите гърди. Затова