Преследване на времето (Изкуството на свободата)

тясно свързано със способността ми да се «справям» с времето, не се основава на общи и «азбучни» истини, взети наготово отнякъде, а е изцяло субективно достижение и заслуга на отделния индивид, изхождащ от себе си — и решаващ съобразно себе си. Нашето неизменно «Как живея?» е свързано с определено качество на живота, което също не може да е извън всякакво отношение с времето. Ясно е, че личните «колко» («доколко») и «как» живея се намират в съществена връзка помежду си, която предстои да изследваме. Защото едно определено «колко» или «количество» живот (например «едва-едва», «съвсем малко») по някакъв начин се намира в отношение със съответстващото му «как» се употребява все пак това «малко» количество живот. Та нали ако избера подобаващия, най-добрия за моята «малка частичка» живот начин на живеене, то аз бих могъл да го разширя, «разтегна» и увелича?! Респективно ако разполагам с «голямо количество живот» (като жизненост, жизнена сила, жизнеспособност) със съответното също твърде голямо неумение да живея и да се възползвам от живота си, то каква ще ми е ползата от всичко? Защото нали от умението да се живее, от това как живея зависи превръщането на живота ми в бреме или наслаждение, и нали ако прекалено не умея да живея, с това само «печеля» непрекъснатото увеличаване на тежестта на това, което си позволявам да наричам живот, да смятам за живот? Факт е, че «количеството живот», който «имаме», се измерва с единици на времето, с дни, часове, години — но това не е «съвсем така». Връзката, за която тук говоря — на колко с как живея — ни навежда на мисълта, че е възможно да се увеличава времевия ресурс на живота чрез промяна на неговата динамика и интензивност, т. е. чрез избора на подходящ или подобаващ начин на живот. Този последния е в състояние да увеличава или съкращава живота ни като време, ала не като проста «продължителност», но особено като удовлетвореност от преживяването на самото време и на «нещата», с които го изпълваме и «насищаме». Следователно «свиването» и «разтягането» на времето, зависещо от инертността и, съответно, от динамичността на живеещия, се определя от човека, от проявите на неговата жизненост и интензивност, пълнота, концентрираност в ясна посока, от решителността, с която се справяме със ситуациите на живота си и ги «предизвикваме», а значи и от степента на саморазбиране, до която сме достигнали или сме се издигнали. Но това, че ние непрекъснато забравяме за ограничеността на живота ни (като «проста продължителност», измервана с години) и по този начин живеем като че ли животът ни ще е вечен, че никога «няма да свърши», показва основно неразбиране и пренебрегване на времевата реалност, в която съществуваме — и от която съдбовно зависим. Причината за това е усещането, че всеки нов ден е «нещо като отделен живот», а значи че ние един вид ще живеем «много животи» (казваме: «Нов ден — нов късмет!»); това усещане ни успокоява, макар че не може да снеме фаталната ни обвързаност с единия, единен и единствен живот, разполаган в много дни, но оставащ си все този независимо от многоликостта на съставящите го дни и години. От друга страна ние не проблематизираме и не се питаме относно нашето «доколко живея», не се замисляме дали и доколко живеем, представяйки си, че от «живота не може да се избяга» или, което е още по-лошото, че «той ни преследва, не ние него». Склонността ни да изключваме (да «забравяме») непрекъснато времевия аспект или «разрез» на живота си води до това да не усещаме остротата и фаталността на неумолимо и непрекъснатото изтичане на времето — и с това и на живота ни. Изострената чувствителност към времето не ни привлича, по някакви причини (кой знае защо?) предпочитаме една «притъпена» чувствителност (равна на безчувственост), с която си мислим, че по-леко се живее. (Но оттук незабележимо намалява моето «доколко живея»!) Вярно е, че от време на време се сещаме, че времето необратимо тече или пък че «толкова и толкова» години от живота ни невъзвратимо са отминали, но това моментно настроение в същия миг бива «отпъждано» или «прогонвано» (защото вероятно се приема като симптом за недопустимо «размекване» на душата или пък за проява на «философичност», която се смята за «противопоказна» — що се касае за нагласата, свеждаща се до «простото живеене») — за да бъде заместено от сериозната заетост с рутинното правене на толкова разнообразните «неща от живота». Изострената чувствителност спрямо времето се свежда, следователно, до цялостно преживяване, определяно от загрижеността ни «около» следната «мисловно-времева ос»: