Преследване на времето (Изкуството на свободата)

на личността от ситуациите на нейния живот, възприемането на самата ситуация като нещо отделно от мен самият съществуващо или дадено ми отвън. В този смисъл да се «озова» (или пък: «отзова»?!) сред някаква ситуация означава да попадна в нея ненадейно (изненадващо и мен самия!), без да съм го искал и без да съм се почувствал подготвен за нея, без да съм участвал в нейното ситуиране. В този случай ситуацията няма как да не ми се стори нещо чуждо и външно, към което трябва да се приспособя или нагодя, а аз самият се оказвам именно чужд и външен по отношение на нея. Тогава ситуацията ме въвлича и дори «поглъща» в себе си и на мен не ми остава друго освен пасивно да се оставя да бъда въвлечен и дори «натикан» (често без да искам или насила) в нея. Ситуацията — така поне ни се струва — идва и ни «завъртява» в своята динамика, а след това си отива, отминава, изхвърлила ни — подобно на морската стихия — изнемощели на някой бряг. Получава се нещо парадоксално: аз не правя ситуациите, от които е «изтъкан» моя живот, а те … «си стават някак си» и независимо от мен самия, аз винаги със закъснение разбирам и научавам какво се е случило или е станало именно с мен самия. Но нали това бяха на мен случващи се ситуации и събития, нима аз мога да-се-оставя-да-бъда-отстранен-от-тях, да бъда и да се чувствам захвърлен в тях, непрекъснато да се оказвам тяхна жертва, обречена безсмислено да се «мята» от една в друга ситуация (подобно на риба на сухо!) — жертва, която при това даже не е и подозирала че я чака подобно «стоварване на главата» на крайно нежелани обстоятелства?! Абсурдно е да се оставя на един безжалостен и ненаправляван «поток от ситуации», следващи една след друга и независещи от мен — случайно «ситуирания» в тях; мога ли да се примиря с такава жалка участ?! (В която аз самият фактически не участвам!) Излиза, че аз непрекъснато съм изправен пред избора: или да приемам ситуациите на живота си като дадени и независещи от мен самия или пък да «композирам» сам ситуациите на живота си, да правя тяхната ситуираност, изхождайки от себе си, а също и решително да влияя на обстоятелствата, опитвайки се да се справям с тях, да ги «извеждам» в желаната от мен посока. Всеки човек — без дори да си дава ясна сметка за това — непрекъснато се изправя пред този избор, принуден е да го прави всекидневно и ежечасно; ако се оставим на стихийния произвол на нещата (случайно ситуиращи се както се случи или «както дойде»), ние наистина сме обречени да бъдем жертви, сами себе си сме превърнали в «хартиено корабче», носено от прибоя. Затова ако не искаме да ни сполети последното (за което винаги имаме под ръка безброй оправдания!) сме длъжни да се противопоставим на подобна фатална обреченост, която ни приравнява с «бездушните вещи», поражда и у нас безличността, в която те са потопени. Началото на решаващото всичко останало противопоставяне е да се почувстваме човешки същества, поели своя живот и съдба в собствените си ръце, т. е.да станем същества, които разполагат свободно със съществуването си, избират заедно с него и съдбата си, а значи и своето бъдеще. Тогава никога няма да ни се струва, че с нас самите «си стават някакви неща», «случва ни се нещо» (все едно че «получаваме удари по главата сякаш от някаква невидима длан», по думите на Хегел), «сполетява ни това или онова» и пр., а ние в същото време сме превърнали себе си в наблюдатели на разгръщането на безличност («нашата», «моята», «все пак собствената»); защото така се стимулира «безличността като такава» (безличното само по себе си), в което съм се оказал потопен, намирайки се в света на бездушните вещи. На човека — на нито един от нас — не е дадено да бъде единствено зрител при разиграването на «световната историческа драма», на която може да бъде уподобен животът (защото светът, в който живеем, все пак е една голяма сцена!); напротив, на всички ни се налага да играем в нея според силите и дарбите си, при това не само една роля; но най-малко от всичко ни е позволено да отстраняваме себе си тъкмо от драмата на собствения живот (на която освен «водещ актьор» ми се налага да бъда и «сценарист», и «режисьор», дори и «декоратор»). Впрочем, каква ли ще бъде една такава пиеса ако «водещият актьор» непрекъснато отсъства, давайки всевъзможни оправдания, «режисьорът» е абсолютно некадърен, а «сценаристът» дори не си е свършил работата и не е представил поне първи вариант на текста?! Затова като че ли човек всъщност само това прави — ако иска да бъде човек, — а именно съпротивлява се на безличното и на безличността (на склонността към обезличаване) у себе си, опитва се да утвърждава своята личност, да открива своето истинско лице, да изразява и потвърждава личностното си достойнство и превъзходство. Но да продължим нататък.