Преследване на времето (Изкуството на свободата)

само когато в него участва цялата душа (и същество) на човека — и едва тогава може да се достигне една жизнено значима и адекватна на самия живот истина; всичко друго е изкривяване, фалшификат, подмяна, «празна измислица». Човек попада или сам се въвлича в ситуации, търси изход от тях, опитва се да разбере какво зависи единствено от него и какво му е дадено и затова не зависи от нас. Всяка ситуация, погледната от страна на човешката субективност, носи в себе си и ни предлага проблем — без значение дали го съзнаваме или не. (Дали пък най-автентични и истински не са тъкмо несъзнаваните проблеми — тези, които са налице, но ние не ги съзнаваме, сиреч не сме се дистанцирали от тях?) В жизнената ситуация се проявява или «проговаря» латентен, скрит за субекта проблем, някаква загадка, неясна тайна, потенциална задача; от нас се иска само да «откликнем» и така да се преизпълним със смисъла, който ситуацията носи в себе си, но който по начало не може да ни е чужд — та нали това е ситуация и проблем на моя живот? Ситуацията, в която животът или ние самите се въвличаме, сама по себе си е проблем за живеещия; откликването на проблема всъщност е «проблематизиране» на ситуацията от страна на живеещия, поставяне на нейното своеобразие под въпрос чрез «взиране» на субекта в разгръщащото се пред очите му тайнство на живота, в което той е принуден или пък — още по-добре — желае да участва. (Горко на гледащите, които не виждат това, което е пред очите им! Това, че са отворени очите, не значи, че те вече виждат: будността на някои не струва колкото съня на други. Казват, че Платон и в съня си виждал онова, за което будните били слепи.) Проблематизирането е разчупване на черупката, в която е скрит смисъла, то е поставяне на ситуацията в хоризонта на субективността и едновременно с това — разгръщане на потенциала на душата до степента, в която в един миг проблясва и ни се открива автентичния смисъл на ставащото — ставащо тъкмо с мен самия. Отказът от проблематизиране (неспособността, неумението да се проблематизира, а значи и «режисира» драмата на живота) е израз на простото оставяне на времевия поток, сляпо очакване «нещо да се случи» без ние да участваме в него и без да сме го предизвикали, той е инертност, която скъпо струва на човека, позволил си да живее «безпроблемно» и «извън всякакви проблеми». Всяка ситуация, разгръщайки се пред очите ни или пък пред душевния ни взор, ни предлага решаващ момент («сега» и «никога повече»!), който не бива да бъде пропускан или «проспиван»; защото само тогава може да се овладее самата ситуация, да се вземат без колебание съдържащите се в нея шансове и да се реши проблема, на който «вече му е дошло времето». Затова винаги трябва да помним това: срещата на всяко нещо от живота ни с неговото време зависи от нас самите, от разбирането ни за значимостта на това нещо в перспективата на целостта на живота и на назряващата в недрата му времевост, която трябва да прозрем и на която сме длъжни да се подчиним. От една страна «нещата от живота», включително и от собствения, си «покълват, растат, узряват» по някакъв начин «сами по себе си», но в същото време и в нас самите, от което следва, че за раждането (и дори за «зачеването» им) се иска влагането на нещо от този, на който все пак се случват; нашата заслуга и отговорност е главно в това: да се случи или да не се случи нещо, да се случи това, а не онова, накрая — може би най-важното — кога (сега, някога, изобщо, никога, утре, по-нататък, все някога) в действителност ще се случи; тъкмо за това последното се иска споменатата решимост, решителността на небезразличния към живота си човек. Нерешителните хора, отлагайки нещо, се успокояват така: «И утре е ден!», «Утре е по-добре от нес!», «Ако не днес, то утре или все някога това ще си стане!», «Моето днес е утре» и пр., зад тези изрази стои едно неразбиране и безразличие, което може много да ни коства. Не е все едно кога ще стане едно или друго, ако си мислим че е все едно, то от това се открива възможността нещо никога да не стане — а ако все пак стане, ще стане нещо друго, а не онова, което е трябвало (и при това ние няма да разберем подмяната: в някое друго време и ние самите ще сме вече други!). Който ясно съзнава, че