Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Настоявах за обяснение, но той стана и каза, че трябва да тръгва. Беше пет часа сутринта.
На другия ден отново настоях да обсъдим моето особено преживяване.
— Виждане ли беше то, дон Хуан? — попитах аз. Той мълчеше и се усмихваше тайнствено, докато аз продължавах да го притискам за отговор.
— Да кажем, че виждането е нещо такова — каза той накрая. — Ти се взираше в лицето ми и го видя да свети, но то все пак беше моето лице. Просто се случва малкият дим да накара човека да се взира по този начин. Нищо особено.
— Но по какво е различно виждането?
— Когато виждаш, вече няма познати черти в света. Всичко е ново. Всяко едно нещо никога преди не се е случвало. Светът е невероятен!
— Защо казваш невероятен, дон Хуан? Кое го прави невероятен?
— Вече нищо не е познато. Всяко нещо, в което се взираш, става нищо! Вчера ти не виждаше. Ти се взря в лицето ми и, тъй като ме харесваш, видя моя блясък. Аз не бях чудовищен като пазителя, а красив и интересен. Но ти не ме видя. Аз не станах нищо пред тебе. И въпреки това ти се справи добре. Ти направи реална крачка към виждането. Единственият недостатък беше, че фокусира поглед върху мен, а в този случай аз не съм по-добър за тебе от пазителя. И в двата случая ти отстъпи и не видя.
— Нещата изчезват ли? Как стават нищо?
— Нещата не изчезват. Те не се скриват от погледа, ако това имаш предвид. Те просто стават нищо, но все пак са там.
— Как е възможно това, дон Хуан?
— Настойчивостта ти да говориш е повече от ужасна! — възкликна дон Хуан със сериозно изражение на лицето. — Май не отгатнахме точно твоето обещание. Може би това, което в действителност си обещал, е било изобщо никога да не спреш да говориш.
Тонът на дон Хуан беше суров, а изразът на лицето му — загрижен. Щеше ми се да се засмея, но не посмях. Смятах, че дон Хуан е сериозен, но не беше така. Започна да се смее. Казах му, че ако не говоря, много се изнервям.
— Да повървим тогава — каза той.
Отведе ме до устието на един каньон в подножието на хълмовете. Пътят дотам беше около час. Отдъхнахме малко, после той ме преведе през гъстия пустинен шубрак до един кладенец, по-точно до едно място, за което каза, че е кладенец. То беше така сухо, както всяко едно място наоколо.
— Седни в средата на кладенеца — заповяда ми той. Подчиних се и седнах.
— И ти ли ще седнеш тук? — попитах аз.
Видях го да си прави място за сядане на около двадесет ярда от центъра на кладенеца, до скалистия склон на планината.
Каза, че ще ме наблюдава оттам. Седях с колене, опрени в гърдите, Той коригира позата ми, като ми каза да седна с подгънат под себе си ляв крак и със сгънат десен крак, с коляното нагоре. Дясната ми ръка трябваше да е плътно до мен, с юмрук, опрян на земята, а лявата да обгръща гърдите. Каза ми да го гледам и да стоя там отпуснат, но не „отнесен“. После извади от кесията си някаква белезникава връв. Изглеждаше като голяма примка, той я сложи на врата си и с лявата ръка я опъна докрай. С дясната си ръка я дръпна, сякаш беше опъната струна, и тя издаде тъп, вибриращ звук.
Той разхлаби захватката си, погледна ме и ми каза, че ако усетя нещо да ме напада, докато той дърпа струната, трябва да извикам високо една специфична дума.
Попитах го какво се очаква да ме нападне, но той ми каза да млъкна Направи ми знак с ръка, че ще започне. Каза, че ако нещо ме нападне по много заплашителен начин, трябва да заема бойната форма, на която ме беше научил преди години. Тя представляваше танцуване, потропване по земята с пръстите на левия крак и буйно пляскане по дясното бедро. Бойната форма беше част от една защитна техника, използвана в случаи на извънредно бедствие и опасност.
За миг изпитах истински страх. Исках да запитам защо сме тук, но той не ми даде време и започна да дърпа струната. Направи го много пъти, на равни интервали от около двайсет секунди. Забелязах, че колкото повече пъти дърпаше струната, толкова повече я опъваше. Ясно можех да видя как ръцете и вратът му трепереха от напрежението. Звукът стана по-ясен и аз осъзнах, че всеки път, когато дърпаше струната, той добавяше и един особен вик. Комбинираният звук от опънатата струна н човешкия глас създаваше един странен, неземен кънтеж.
Не усещах нищо да ме напада, но гледката на напрежението на дон Хуан и зловещият звук, който той издаваше, ме хвърляха почти в транс.
Дон Хуан разхлаби захватката си и ме погледна. Докато свиреше, беше с гръб към мен и с лице на югоизток, както бях и аз. А когато почиваше, ме гледаше.