Библиотеката на мъртвите

— О, здрасти — каза жената. — Аз съм Лора.

— Нанси.

Последва неловко дълга пауза.

— Уил го няма — проговори най-после момичето.

— Зная. Помоли ме да взема нещо.

— Действайте, сега идвам — каза Лора и влезе отново в банята.

Нанси се опита да намери сметката за кабелната телевизия преди жената да излезе, но бе твърде бавна, а Лора — прекалено бърза. Дойде боса, по джинси и тениска, с тюрбан на главата. Кухненският бокс бе неудобно малък за двете.

— Сметката за кабелната — измъчено рече Нанси.

— Не може да понася ШБ — заяви Лора и когато Нанси я погледна неразбиращо, преведе: — Шибаните битовизми, както ги нарича.

— Доста е зает напоследък — опита се да го защити Нанси.

— И откъде го познавате? — поинтересува се Лора.

— Работим заедно — отвърна Нанси и се приготви за следващия отговор: не, не е секретарката му.

За най-голяма изненада, въпросът беше:

— Значи сте агент?

— Да. А вие откъде го познавате? — на свой ред се поинтересува Нанси.

— Той ми е баща.

Час по-късно двете още разговаряха. Лора пиеше вино, а Нанси — вода с лед. Две жени с влудяваща връзка помежду си — Уил Пайпър.

След като изясниха кой кой е, двете си допаднаха. Нанси като че ли бе изпитала облекчение, че жената не е приятелка на Уил; Лора пък — че баща й има на пръв поглед нормална партньорка в работата. Лора бе пристигнала сутринта с влак от Вашингтон за среща в Манхатън, уредена в последния момент. Не успяла да се свърже с баща си и да попита дали може да преспи, затова решила, че сигурно е извън града, и използвала собствения си ключ.

Отначало Лора се стесняваше, но втората чаша вино я направи поносимо приказлива. Разликата между двете бе само шест години и бързо намериха общи теми извън Уил. Нанси остана с впечатлението, че за разлика от баща си, Лора си пада много по културни изяви и познанията й в областта на изобразителното изкуство и музиката не отстъпват на нейните. Имаха един и същи любим музей — „Метрополитън“, една и съща любима опера — „Бохеми“, един и същи любим художник — Моне.

Шантаво, съгласиха се те, но пък забавно.

Лора бе завършила колеж преди две години и работеше на половин работен ден, за да се издържа. Живеела в Джорджтаун с приятеля си, докторант по журналистика в Американския университет. На крехката си възраст бе на път да направи стъпка, която смяташе за особено важна в живота си. Един малък, но престижен издател сериозно разглеждал първия й роман. Макар че пишела още от пубертета, учителката й по английски в гимназията я скастрила да не се нарича писателка, докато не види отпечатано някое от произведенията й. Лора отчаяно искаше да се нарича писателка.

Беше неуверена и стеснителна, но приятелите и наставниците й я окуражавали. Казали й, че книгата й става за публикуване, така че тя наивно, без покана и агент, разпратила ръкописа в дузина издателства, след което се заела да пише сценарий по него, тъй като го виждала и като филм. Минало време и свикнала с тежките пратки по пощата — върнатия ръкопис и неизменния отказ. Девет, десет, единадесет пъти, но дванадесетият така и не пристигнал. Вместо него й се обадили от „Елевейшън Прес“ от Ню Йорк и се поинтересували, без никакво обвързване, дали е склонна да направи някои промени и отново да им го даде. Съгласила се с готовност и наистина го преработила според бележките им. Вчера получила имейл от издателя с покана да отиде в офиса им — ужасно изнервящо, но предвещаващ добро знак.