Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
В следващия момент се чу противно тропване като от череп в череп — така наречената глазгоуска целувка.
— Ето какво ще получиш, шибано копеле! — изкрещя нападателят. — Още искаш ли?
Уил изпусна екшъна, но видя резултата. Здравенякът беше сцепил веждата на стюарда и го бе накарал да рухне на колене. Дарла неволно изписка при вида на рукналата кръв.
Въздушното ченге и Уил станаха като един и се задействаха като екип, тренирал дълго време заедно. Ченгето излезе на пътеката, извади пистолета си и извика:
— Федерални агенти! Седнете на мястото си и поставете ръце пред себе си!
Уил показа значката си и бавно тръгна към опашката, вдигнал високо документите си.
— Ох, какво става, мамка му? — извика британецът при вида на приближаващия Уил. — Просто се опитваме да започнем ваканцията си, приятел.
Дарла помогна на кървящия стюард да се изправи и го поведе напред. Когато се разминаваха, Уил й намигна окуражаващо. Щом стигна на пет редици от кавгаджиите, спря и заговори бавно и спокойно:
— Незабавно си сядай на мястото и сложи ръце на главата си. Арестуван си. Ваканцията ти свърши. Приятел — натърти той.
Приятелите му го замолиха да се подчини, но онзи не искаше. Остана прав, крещящ вече от ярост и страх, притиснат в ъгъла, с изпъкнали вени.
— Няма! — повтаряше той. — Няма!
Уил прибра значката си, извади пистолета и провери спуснатия предпазител. В този момент пътниците изпаднаха в ужас; някаква дебела жена с малко дете се разхълца, давайки начало на верижна реакция, която обхвана целия салон. Уил се опита да прогони сънливостта си и да изглежда колкото се може по-гаден.
— Това е последната ти възможност всичко да приключи добре. Седни и сложи ръце на главата си.
— Или какво? — предизвикателно извика мъжът. Носът му се беше напълнил със сополи. — Да не би да ме застреляш и да пробиеш дупка в шибания самолет?
— Използваме специални муниции — безочливо излъга Уил. — Куршумът ще има да подскача в чутурата ти, докато не превърне мозъка ти в пудинг.
Като опитен стрелец, прекарал младините си в стрелба по катерици в пущинаците на Флорида, от такова разстояние Уил можеше да го улучи навсякъде с точност до милиметър, но куршумът щеше да излезе, и още как.
Британецът изгуби ума и дума.
— Имаш пет секунди — обяви Уил и насочи пистолета от гърдите към главата му. — Честно казано, вече не ми пука дали ще натисна спусъка. И без това заради теб ще трябва да изпиша една кофа мастило.
— Мамка му, Шон, сядай! — извика един от приятелите му и го задърпа за блузата. Шон се поколеба няколко дълги мига, след което се остави да го свалят на мястото му и смирено вдигна ръце над главата си.
— Умно решение — похвали го Уил.
Дарла се завтече по пътеката с няколко пластмасови белезници и с помощта на останалите пътници тримата приятели бяха закопчани. Уил свали пистолета и го прибра под сакото си, след което извика на въздушното ченге:
— При нас всичко е чисто.
Дишайки тежко, той тръгна обратно към мястото си под гръмките аплодисменти на целия салон. Запита се дали ще успее да заспи отново.
Таксито потегли. Макар да бе вечер, пустинната жега бе все така зашеметяваща и Уил бе благодарен за охладеното купе.
— Накъде? — попита шофьорът.
— Как мислиш, чия стая е по-добра? — попита Уил.
Дарла го сръчка игриво в ребрата.
— Дали на въздушната компания или държавна, май все тая. — Наведе се към него и прошепна: — Но честно казано, не ми се вярва да забележим, миличък.
Заобиколиха летище „Маккарън“, за да излязат на Ивицата. Уил забеляза три бели самолета, паркирани до един отдалечен хангар. Нямаха други означения освен червените ивици по цялата дължина.
— Коя компания е това? — попита той Дарла.
— Това са совалките на Зона 51 — отвърна тя. — Самолетите са на военните.
— Майтапиш се.
Шофьорът изпита нужда да се намеси.
— Не се майтапи. Това е най-лошо пазената тайна във Вегас. Тук живеят стотици учени на държавна служба, които пътуват всеки ден. Имат някакви извънземни космически кораби и се опитват да ги подкарат, доколкото знам.
Уил се засмя.
— Каквото и да правят, сто на сто пилеят държавни пари. Ако щете вярвайте, май познавам един тип, който работи там.
Нелсън Елдър бе поддръжник на културата на фитнеса. Тренираше енергично всяка сутрин и очакваше същото от членовете на мениджърския си екип. „Никой не иска да вижда тлъст застраховател“ — им казваше той, и това важеше с особена сила за самия него. Имаше непоклатими, граничещи с отвращение предразсъдъци към зле сложените — наследство от детството му в Бейкърсфийлд, Калифорния, където бедността и затлъстяването се смесваха в едно неразривно цяло. Не наемаше дебели хора, а ако ги застраховаше, задължително изискваше да плащат солени вноски заради високия риск.