Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
За Нанси Лора бе впечатляващ човек, прозорец към един различен живот. Липински не бяха писатели или художници — от тях излизаха магазинери, счетоводители, зъболекари или федерални агенти. Стана й чудно как ДНК-то на Уил е успяло да създаде това чисто и очарователно същество. Явно бе наследила талантите си по майчина линия.
Всъщност, майката на Лора — Мелъни, първата жена на Уил — наистина пишела стихове и преподавала творческо писане в един държавен колеж във Флорида. Бракът им, както обясни Лора, продължил само колкото да я заченат, да я родят и да отпразнуват втория й рожден ден, след което Уил го направил на пух и прах. Докато растяла, думите „баща ти“ звучали като обида.
За нея той бил призрак. Научавала за живота му от втора ръка, от откъслечни споменавания на майка си и лелите. Представяла си го като мъжа от сватбения албум — синеок, едър и усмихнат, замръзнал във времето. Напуснал полицейското управление. Постъпил във ФБР. Оженил се за втори път. Отново се развел. Пиел. Ходел по жени. Бил кучи син, чието единствено достойнство било, че плащал издръжката. И нито веднъж не си направил труда да се обади или да прати поне една картичка.
Един ден Лора го видяла по новините във връзка с някакъв ужасен сериен убиец. Прочела изписаното на екрана име, разпознала сините очи и ъгловатата челюст, и петнайсетгодишното момиче си изплакало очите. Започнала да пише разкази за него — или поне за онзи, за когото си го представяла. В колежа, далеч от влиянието на майка си, направила малко детективско проучване и го открила в Ню Йорк. Оттогава започнали да поддържат връзка в известен смисъл, макар и доста неуверена. Той бил вдъхновението й за романа.
Нанси попита какво е заглавието му.
— „Трошащата топка“ — отвърна Лора.
Нанси се разсмя.
— Доста му подхожда.
— Наистина е такъв, но същото се отнася за пиенето, гените и съдбата. Родителите на татко са били алкохолици. Може би му е било писано. — Лора си наля още една чаша вино и я вдигна за наздравица. Вече леко заваляше думите. — Може пък същото да важи и за мен.
Нелсън Елдър тъкмо стигна алеята пред къщата си — шестстайно имение в Хилс, Съзърлин, когато мобилният му телефон иззвъня. На екрана се изписа НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР. Вдигна и подкара големия мерцедес към един от гаражите.
— Господин Елдър?
— Да, кой се обажда?
Гласът от другата страна беше напрегнат, почти писклив.
— Срещнахме се преди няколко месеца в „Констелейшън“. Казвам се Питър Бенедикт.
— Съжалявам, но не си спомням.
— Онзи, който хвана измамниците на масата за блекджек.
— А, да! Сетих се! Компютърджията. — Странно, помисли си Елдър. — Аз ли съм ви дал номера на мобилния си?
— Да — излъга Марк. Не съществуваше телефонен номер на този свят, до който да не може да се добере. — Удобно ли е да поговорим?
— Разбира се. С какво мога да ви помогна?
— Всъщност, сър, аз бих искал да помогна на вас.
— В какъв смисъл?
— Компанията ви е в опасност, господин Елдър, но аз мога да я спася.
Марк беше задъхан и видимо трепереше. Мобилният му телефон беше на масата в кухнята, все още топъл от бузата му. Всяка стъпка от плана го изтощаваше, но това бе първият задължителен разговор с човек и ужасът още го държеше. Нелсън Елдър се бе съгласил да се срещнат. Още един ход и играта щеше да бъде негова.
Позвъняването на вратата съвсем му изкара акъла. Рядко имаше неочаквани посетители и в страха си едва не побягна към спалнята. Насили се да се успокои, отиде нерешително до вратата и я открехна едва-едва.
— Уил? — невярващо възкликна той. — Какво правиш тук?
Уил стоеше на прага с голямата си непринудена усмивка.
— Не очакваше да ме видиш, нали?
Забеляза, че Марк не е на себе си, несигурен като кула от карти, опитваща се да запази равновесие.
— Не. Не очаквах.
— Виж, дойдох в града по работа и реших да те издиря. Моментът неподходящ ли е?
— Не, напротив — машинално отвърна Марк. — Просто не очаквах никого. Искаш ли да влезеш?
— Разбира се. Но само за няколко минути. Трябва да убия малко време и тръгвам за летището.
Уил го последва в дневната. Напрежението и неудобството на бившия му съквартирант ясно личаха в скованата му походка и високия глас. Не се сдържа и го профилира. Не беше салонен трик — винаги имаше усета, способността да разгадае със светлинна скорост чувствата на човек, вътрешните му конфликти и мотиви. Като дете беше използвал вродената си дарба, за да си осигури защитено пространство между алкохолизираните си родители, като казваше и вършеше правилните неща в правилните моменти, за да задоволи прищевките им и да запази известно равновесие и стабилност в къщата.