Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Тогава Кел излезе от спалнята, облечен в джинси, а в ръка носеше ризата си. Той се спря. Лицето му застина, когато видя мъжа, който я държеше, и ужасените й очи над ръката, запушила устата й.
— Плашиш я до смърт — каза с хладен и овладян глас.
Ръката върху устата й леко се отмести, но мъжът не я освободи.
— Твоя ли е?
— Моя е.
Тогава едрият мъж я пусна и нежно я бутна настрани от себе си.
— Не ми каза, че има жена. Реших да не рискувам — отвърна той на Кел и Рейчъл разбра кой бе мъжът.
Тя стоеше неподвижна и се опитваше да се овладее, като бавно и дълбоко си поемаше дъх. Накрая успя да изрече с треперещ глас:
— Вие трябва да сте Съливан — промълви със завидно спокоен тон и постепенно отпусна свитите си в юмруци ръце.
— Да, госпожо — Рейчъл не знаеше какво бе очаквала, ала във всеки случай, не и това. Двамата с Кел толкова много си приличаха, че тя се стъписа. Не във външния вид, но и двамата бяха еднакво лишени от емоции, еднакво излъчваха сила. Той имаше сламена, рядка коса, а очите му бяха златни и проницателни като на орел. На лявата си буза имаше белег, свидетелство за минала битка. Беше войн, строен и здрав и опасен… Като Кел. Докато Рейчъл го наблюдаваше, той правеше същото, оглеждаше я. Ъгълчето на устата му се изкриви в лека усмивка. — Извинете, че ви изплаших, госпожо. Възхищавам се на самообладанието ви. Джейн щеше да ме изрита в пищялите.
— Сигурно го е правила — отбеляза Кел с хладен тон, в който се долавяше нотка на забавление.
Тъмните вежди на Съливан се свъсиха над златистите му очи.
— Не — сухо отвърна той, — тя ме удари на друго място. Изглежда случката беше интересна и въпреки че Кел се забавляваше, не прояви повече интерес.
— Рейчъл Джоунс — каза той и я посочи с властен жест на мълчалива заповед. — Тя ме извади от океана.
— Приятно ми е да се запознаем… — Съливан говореше провлечено и тихо, докато наблюдаваше как Рейчъл незабавно отиде до Кел, подчинявайки се на протегната му ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Съливан…
Кел я докосна успокояващо и започна да облича ризата си. Тази манипулация все още му създаваше трудност, тъй като рамото му беше схванато и болезнено. Съливан погледна червения нов белег, където куршумът бе разкъсал рамото на Кел.
— Каква е травмата?
— Изгубих част от гъвкавостта си и все още има малък оток. Когато отокът мине, може да се възстановя в голяма степен.
— Имаш ли и други рани?
— В лявото бедро.
— Ще се оправи ли?
— Налага се. Тичам, разпускам.
Съливан изсумтя. Рейчъл усети, че мъжът не желаеше да се отпусне да говори пред нея, същата заучена предпазливост, характерна и за Кел.
— Гладен ли сте, господин Съливан? Ще обядваме спагети.
Погледът му на диво животно се насочи към нея.
— Да, госпожо. Благодаря — мекият провлачен говор и любезните му обноски рязко контрастираха със свирепия му поглед, който я смущаваше. Защо Кел не я беше предупредил?
— Докато вие двамата си поговорите, ще довърша яденето. Сигурно съм изпуснала пипера, когато ме сграбчихте — каза тя. Тръгна към вратата, а после се обърна с разтревожен поглед. — Господин Съливан?
Двамата с Кел отиваха към всекидневната, но Съливан спря и я погледна.
— Госпожо?
— Кучето ми — каза Рейчъл с леко треперещ глас. — Винаги е там, когато изляза навън. Защо то не се…
В дивите му златисти очи се четеше разбиране.
— Добре е. Завързах го в боровата горичка. Чудесно животно.
От облекчение краката й се подкосиха.
— Тогава ще ида да го развържа. Не сте го… наранили, нали?
— Не, госпожо. То е на около триста метра надолу вляво от пътеката.
Тя се затича по пътеката с разтупкано сърце. Джо се намираше точно там, където Съливан беше обяснил, и стоеше завързан за един висок бор. Беше разярен. Дори изръмжа на Рейчъл, ала тя му заговори нежно и се приближи бавно, с премерени крачки, като го успокои, преди да коленичи до него, за да развърже въжето от шията му. Продължи да му говори и да го потупва. Ръмженето заглъхна. Най-накрая дори прие Рейчъл да го прегърне. И за пръв път я близна за поздрав. В гърлото й заседна буца.
— Хайде, да се прибираме у дома — каза тя и стана на крака.
Събра пипера от задните стъпала и остави Джо да се излежава край къщата. Изми ръце и се зае да приготвя соса, като слушаше тихия говор на мъжете във всекидневната. Сега, когато се запозна със Съливан, й стана ясно защо Кел му се доверяваше. Той беше необикновен. А Кел още повече. Като ги гледаше заедно, осъзна по нов начин мащаба на мъжа, когото обичаше, и се залюля, шокирана от тази мисъл.