Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Каквото и да правеха, те разговаряха. Кел беше потаен за себе си, както по природа, така и поради обучението, което беше преминал, ала знаеше доста интересни подробности за политическите и икономическите намерения на правителствата по света. Може би много повече за военните сили и потенциал, отколкото на някого би му се искало той да знае. Но не говореше за това. Рейчъл научаваше за него много неща както от темите, които коментираше, така и от мълчанието му за други неща.
Независимо какво правеха, дали плевяха градината, или тичаха около къщата, или приготвяха някакво ястие, или спореха за политика, желанието ги заливаше като невидим поток, който ги свързваше и ги вълнуваше. Сетивата й бяха изпълнени с него. Тя познаваше вкуса му, аромата му, докосването му и всеки нюанс на дълбокия му глас. Обикновено Кел не даваше израз на емоциите си и Рейчъл се взираше във всяко незначително движение на веждите му или помръдване на устните му. Въпреки че той се чувстваше спокоен с нея и й се усмихваше по-често, рядко се смееше, затова смехът му бе двойно по-ценен и дълбоко врязал се в спомените й. Правенето на любов не можеше да утоли желанието им, защото бе нещо повече от физическа потребност. Тя се сливаше с него, защото знаеше, че има на разположение само настоящето.
Все пак физическото желание не можеше да се отрече. Никога преди Рейчъл не беше изпитвала такова пълно удоволствие, дори в началото на брака си. Кел имаше силен сексуален апетит и колкото повече я любеше, толкова повече им се искаше да го правят отново. Той беше изключително внимателен към нея, докато тя свикна с него. Понякога те се забавляваха, наслаждаваха се бавно на всяка емоция, докато напрежението се покачваше и те заедно стигаха до кулминация. Друг път се любеха бързо и агресивно, без любовна игра, тъй като нуждата да са заедно бе прекалено силна.
На третият ден, след като се обади на Съливан, Кел я люби с едва овладяна агресия. Рейчъл прозираше мислите му, че това може би бе последният ден, който имаха за себе си заедно. Тя се притискаше в него, ръцете й силно прегръщаха шията му, докато той лежеше върху нея, изтощен. Буца заседна в гърлото й и Рейчъл стисна очи, сякаш за да спре хода на времето. Не можеше да понесе, че Кел си тръгва.
— Вземи ме със себе си — глухо рече тя. Не можеше да го остави да си замине просто така. Рейчъл беше прекалено силен боец, за да го остави да си тръгне, без да се опита да промени решението му.
Той се скова, после се отдръпна и легна на гръб до нея. Ръката му закриваше очите му. Вентилаторът на тавана тихо жужеше и охлаждаше сгорещените им тела. Рейчъл усети лек хлад без близкия допир на тялото му до нейното. Отвори очи, за да го погледне, а в погледа й пламтеше отчаяние.
— Не — най-после отвърна Кел. Категоричността на тази единствена дума едва ли не разби сърцето й.
— Може нещо да се измисли — настоя тя. — Най-малкото можем да се виждаме от време на време. Аз имам кола. Мога да работя, където и да било…
— Рейчъл — уморено я прекъсна той, — не, престани. — После свали ръка от лицето си и я погледна. Въпреки че изражението му почти не беше се променило, тя разбра, че бе раздразнен от настоятелността й.
Беше прекалено отчаяна, за да спре.
— Как така да престана? Аз те обичам. Не играя игра, в която си прибирам топчетата и си отивам у дома, щом се изморя!
— По дяволите, и аз не играя игрички! — избухна Кел, седна на леглото и я хвана за ръката, за да я разтърси. Очите му горяха, беше стиснал зъби. — Могат да те убият заради мен! Никакви поуки ли не си извади, когато съпругът ти умря?
Рейчъл пребледня и се вторачи в него.
— Можеха да убият мен, докато пътувах из града с колата — промълви тя неуверено. — По-малко мъртва ли щях да съм? По-малко ли щеше да скърбиш? — Изведнъж млъкна, измъкна ръката си и разтърка мястото, където пръстите му се бяха впили в плътта й. Беше толкова бледа, че очите й светеха мрачно на фона на изпитото й лице. Най-после каза вяло: — И щеше ли да скърбиш изобщо? Май съм прекалено самонадеяна. Може би само аз проявявам отношение в цялата тази история. Ако е така, просто забрави какво ти казах.