Кашлят, плюят, хълцат, ахкат сини и червени
шумно тръгнали на двата митинга от шест
и в редиците им трескави олигофрени
търсят своя призрачен безпаметен адрес.
(„Малка поема за Мона Лиза…“)
И какво мога да кажа сега, когато го няма сред живите?
Траян Първанов беше най-чувствителната, болезнена и ранима душа в последните петнадесетина български години.
Обичан, овикван, жален, оплюван — той вървеше слънчевокос и небесноок по нашата земя, изпълнен с нежност към човек и природа; тънка струна, звънтяща и при най-неясните и недоловими от всеки ветрове. Той не тръгна с нито един от тези ветрове, само остави те да погалят, да отронят звук или да скъсат струните му…
На погребението му от Съюза на българските писатели не дойде никой. По свой път пристигна поетът Янко Димов. Когато отбелязвахме година от смъртта му и поставихме надгробния паметник — също.
Ала ако вие, които обичате стихотворенията на Траян Първанов, и вие, които не дойдохте, се вгледате във вечерното небе над Криводол, над Враца, Мездра и София, в българското вечерно небе, непременно ще забележите, че не сте сами в мрачината:
а върви подир вас и поетът
с китка бели и сини звезди.
май 1995
Врачанският зограф
Людмил Младенов е роден на 4 юли 1932 година. Шегува се, че ако е роден на същата дата в САЩ (националният им празник), ще получава една извънредна заплата. Зодия рак. Раци са Илия Бешков и Илия Петров… По китайския зодиак е маймуна. „Затова си позволявам маймунджилъци!“ (Между другото и Леонардо да Винчи е „маймуна“). Завършил е Художествената академия през 1958 година.
Член е на Съюза на българските художници.
Женен. Има син — художникът Светлозар Младенов, и две внучета.
Ако трябва само с една дума да го характеризирам, тя е — самобитен.
Но едната дума не стига. Колкото и да е вярна, тя е една страна, един поглед, една линия от сложната същност на художника. От едната дума само може би се е родила и едностранчивостта. А Людмил Младенов, колкото и да е самобитен, е многостранен. Художник с ярко демонстрирана българска душевност, близък до народния живот, до народните поверия, до българските фолклорни и обредни мотиви, до иконописната школа. Едновременно — с ясно и будно съвременно мислене, с верен усет за новото и модерното. Художник с дълбок интелектуален заряд. С тънък усет и чувство за хумор. За самоирония.
Толкова години вървим из врачанската земя, пресяваме пясък и търсим златни прашинки. В художествен образ, в слово и багра. Толкова се е изговорило помежду ни, а пак се търсим — недоизказали сме се… И сега, когато трябва да се пише за него, той е леко напрегнат, „презареден“, по детски и любопитен, и недоверчив.
Домът му е и ателие. По-точно — ателието му е и дом. Наредени са десетки картини, едни завършени, други в момента се довършват, трети са „нахвърляни“ и всеки момент четката ще започне да нанася сигурни линии и багри.
— Как се роди художникът в теб? Кои бяха първите подтици, първите учители?
— Виж сега… Прекарах много тежка болест като малък — скарлатина. Отделиха ме от детския орляк за дълго — не трябваше да излизам. Самотата в детството е страшна. Ако не я надвиеш, тя ще те довърши. Аз започнах да я надвивам с рисуване. Седи при мене баба Вака, аз я рисувам. И от тогава — до ден днешен… После имах щастието Борис Лазаров да ми е вуйчо. Той беше голям художник, голям човек. Не даваше да ми дават акъл. И той не ми „даваше“. Викаше на мама: „Никой да не му се бърка, щото много му е сипано!“ Водеше ме да видят как рисувам… В училище каквото нарисувам — все ми го вземат и го окачват на стената. Виждаш ли от кога съм заимал изложби! За изложби не съм петимен… В училище имах един учител по рисуване, Тренев се казваше. Той ми подари книгата „Холандските художници“. И се сблъсках с едно голямо изкуство. Да се качи човек на бял кон — не може да ги стигне холандците! Дете бях, а имах досег с големи художници… До мен вуйчо ми, Борис Лазаров, пък той приятел с Цено Тодоров, в Париж бил с Майстора. Е-хей, такъв досег в детството! Борис Лазаров беше направил в училище салона по рисуване по-добре от този в Академията. После разтриха това богатство. Но аз живях и растях с него. Рисувах… Разполагах с каквито си искам листя — на мама брат й имаше печатница, хартия за рисуване — каквато искаш… Аз съм бил бетер Симеончо!…
