Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Мак закачи към перископа един фотоапарат „Хаселблад“ и натисна копчето. Лентата започна да се навива автоматично, докато „Лапон“ се придвижваше бавно напред, като Мак вдигаше перископа от водата само за по седем секунди, за да не го забележат. При всеки поглед на перископа снимаше на малки сектори масивната подводница. После щяха да се залепят седем снимки една до друга, за да се покаже цялата.
През годините, когато се строяха първите такива подводници, американското разузнаване беше събрало предимно неясни изображения, уловени от шпионски спътници, на които се виждаше как руснаците се готвят за масово производство на новото оръжие. Но през последната година „Янки“ излязоха на изпитания и американските разузнавателни подводници тръгнаха насам, за да погледнат отблизо това ядрено чудовище, украсено с шестнадесет люка, зад които се криеха шестнадесет силози за ракети. „Янки“ представляваха огромен напредък спрямо останалите подводници с балистични ракети, които руснаците бяха извели в морето — дизеловите „Зулу“ и „Голф“, и първите ядрени ракетоносци „Хотел“. Никоя от тези подводници не беше внушавала такъв страх, както „Янки“. Предишните бяха шумни и лесно доловими за ехолокаторите от SOSUS. Сега американските подводни сили се изправяха пред жизненоважния въпрос: дали „Янки“ имитират не само формата на „Поларис“? Възможно ли е шест години след ракетната криза при Куба руснаците да са готови да атакуват, без да ги усетят? Ако подводниците им са така мълчаливи и смъртоносни, както изглеждаха, то най-малкото щяха да настигнат американците във възможността за втори, ответен удар дори ако всичките им наземни ракети и бомбардировачи бъдат унищожени.
Капитан Джеймс Брадли знаеше, че шпионската му програма вече е доставила много информация за разработването на съветските подводници и ракети. Фотографирането на потопената подводница „Голф“ беше технологичен преврат. Но тези подводници представляваха малка опасност в сравнение с „Янки“ и сега нямаше нищо по-важно от това да се разбере как могат да бъдат откривани и унищожавани новите хищници.
Снимките на „Янки“ помагаха донякъде. Американските ВМС и съюзниците от НАТО искаха да видят тези подводници в действие, да разберат къде носят ракетите си, да съберат такива сигнали, които да гарантират, че подводниците няма да могат да минат незабелязани през подслушвателната мрежа SOSUS и че наблюдателните подводници и хидролокаторните шамандури, пускани от самолетите за борба с подводници „Орион Р-3“, могат да разпознават опасността.
Някой трябваше да се приближи до подводница „Янки“ в действие и да остане близо до нея достатъчно дълго, за да осигури на Съединените щати възможност да парират новата заплаха. За тази цел бяха оправдани почти всички рискове.
Колкото и да се гордееше Мак от фотографския си подвиг, знаеше, че истинската звезда на подводните сили ще бъде човекът, успял да изпълни продължително следене. Другите командири на подводници също го знаеха и дори загубата на „Скорпион“ не беше достатъчна, за да охлади войнственото настроение, което новата задача разпалваше сред подводничарите. Но Мак вече изпитваше доста силно собственическо чувство към подводниците „Янки“ и вярваше, че може да се доближи и да остане незабелязан. Сигурен беше, макар никой друг да не бе успявал досега.
Всъщност всичко у този тридесет и седем годишен командир беше голямо. Огромното му 108-килограмово тяло не се връзваше много с ниските люкове и тесни проходи на „Лапон“ и той почти винаги стоеше приведен в контролния пост, сред лабиринта от тръби и кабели по тавана. Подводниците бяха тесни за Мак Белия. Той беше впечатляващо различен, също както героите от книгите, които поглъщаше с килограми. Виждаше се като герой на роман, писан от самия него, роман, воден от неговата тактика и понякога от собствените му правила.
Той не беше завършил Военноморската академия. Вместо това един нахакан офицер от университета в Пенсилвания, който се хвалеше, че спечелил жена си при игра на покер, го изтегли в Школата за кандидат-офицери. Самият Мак беше син на пенсилвански миньор и гледаше на липсата на академичен блясък като на почетен медал. Наричаше себе си „нахакано копеле“ и гледаше отвисоко по-старшите с пронизващите си сини очи, макар да носеше нашивки, които нямаха нищо общо с адмиралските звезди. С горчива ирония си беше закачил два руски делфина собствена изработка до стандартните американски делфини—емблемата на подводничарите — и за него нямаше по-приятно занимание от това да тича из подводницата и да крещи ругатни на руски.