Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Д’айвърс! — изрева Кълп, сграбчи с една ръка телабата на Дюйкър и го привлече по-близо до стоящия като замаян Сормо.
Плъхове се разтичаха по меката земя, запищяха пронизително и нападнаха гърчещото се змийско кълбо.
Историкът усети парене по краката си и погледна надолу. Хищни огненочервени мравоци го бяха налазили до бедрата. Паренето стана непоносимо и той изкрещя.
Кълп изруга и отприщи Лабиринта си с пулса на силата. Съсухрените мравки се изсипаха от краката на Дюйкър като прах. Връхлитащият рояк се дръпна назад — д’айвърс отстъпи.
Плъховете бяха надвили змиите и сега обкръжаваха Сормо. Уикецът ги изгледа намръщено.
Бълт се беше присвил и махаше с ръце срещу жилещите оси; изригна огън и гъстите му пламъци обгърнаха ветерана.
Дюйкър проследи с очи източника на огъня и видя, че сред поляната се е появил огромен демон. С кожа, тъмна като нощен мрак и два пъти по-високо от човешки бой, съществото нададе яростен вой и се хвърли в дивашка атака срещу някаква мечка с бяла козина — поляната бе оживяла от д’айвърс и соултейкън, въздухът се бе изпълнил с врясъци и ръмжене. Демонът връхлетя върху мечката, събори я на земята с пукот и трясък на кости, остави я да се гърчи на тревата, отскочи настрана и изрева отново — и този път Дюйкър чу смисъл в рева му.
— Предупреждава ни! — извика той на Кълп.
Появата на демона беше привлякла д’айвърс и соултейкън като магнит. Те се боричкаха помежду си в отчаяния си порив да нападнат съществото.
— Трябва да се махаме оттук! — каза задъхан Дюйкър. — Измъкни ни оттук, Кълп… веднага!
Магът изсъска гневно:
— Как? Това е ритуал на Сормо, гнидо книжна проклета!
Демонът се скри от очите им под гмеж от твари, д’айвърс и соултейкън се трупаха сякаш върху грамаден каменен стълб. Появиха се две черни ръце и захвърляха настрана мъртви и издъхващи същества. Но демонът нямаше да издържи дълго.
— Гуглата да те вземе дано, Кълп! Измисли нещо!
Лицето на мага се вкочани.
— Издърпай Бълт при Сормо. Бързо! Остави магьосника на мен.
И Кълп затича към Сормо, крещеше, за да пробуди младия чародей от злата магия, която го държеше. Дюйкър се обърна към Бълт, свит на земята само на пет крачки от него. Краката му тежаха неимоверно под парещата болка от хапещите мравки, докато се тътреше към уикеца.
Ветеранът беше нажилен жестоко на десетки места, плътта му се бе превърнала в безформена маса от подутини и гной. Беше изгубил съзнание, а може би беше издъхнал. Дюйкър го сграбчи за бронята и го повлече към мястото, където Кълп продължаваше с отчаяните си усилия да вразуми Сормо Е’нат.
Щом историкът се добра до двамата, демонът нададе последен, отчаян вой и рухна под грамадата от нападатели. И тогава д’айвърс и соултейкън запълзяха към четиримата мъже.
Сормо Е’нат беше изпаднал в забрава; беше оцъклил очи и не чуваше виковете на мага, който се мъчеше да върне разсъдъка му.
— Събуди го или сме мъртви — изпъшка Дюйкър и застана над Бълт, за да спре връхлитащите зверове, макар да нямаше нищо освен малкото си джобно ножче.
Оръжие, което едва ли щеше да му помогне срещу жужащия облак стършели, който бързо се приближаваше.
Всичко изведнъж се разтърси и Дюйкър видя, че отново стоят сред мъртвия оазис. Д’айвърс и соултейкън бяха изчезнали. Историкът се обърна към Кълп.
— Успя! Как?
Магът погледна просналия се в краката му стенещ Сормо Е’нат.
— Ще си платя за това — промърмори той и срещна погледа на Дюйкър. — Фраснах го с юмрук момчето. За малко да си счупя ръката. Кошмарът все пак беше негов, нали?
Историкът примигна, после се съвзе и се наведе над Бълт.
— Тази отрова ще го убие много преди да получим помощ…
Кълп клекна и прокара длан по издутото от мехури лице на ветерана.
— Не е отрова. Заразен Лабиринт. С това мога да се оправя, Дюйкър. Както и с краката ти. — Магът затвори очи и се съсредоточи.
Сормо Е’нат бавно се надигна и седна. Огледа се, после опипа челюстта си, където на избилата червенина изпъкваха отпечатъците от кокалчетата на Кълп.
— Нямаше друг избор — каза му Дюйкър.
Магьосникът кимна.
— Можеш ли да говориш? Счупени зъби?
— Някъде — проговори съвсем ясно момъкът — врана пляска с прекършени криле по земята. Останали са само десет.
— Какво стана там, магьоснико?
Очите на Сормо примигаха боязливо.
— Нещо неочаквано, историко. В ход е сливане. Пътят на Ръцете. Портата на соултейкън и на д’айвърс. Нещастно съвпадение.
Дюйкър се намръщи.
— Ти спомена за Телланн…