Стоманеното сърце

Меган скръсти ръце и загледа с повдигната вежда. Подготвих се за хладен, безразличен коментар. Тя кимна и каза:

— Добра работа.

— Да, знаеш, че доста се упражнявах. Блъсках на стария стеноизпаряващ фитнес.

— На какво? — тя се смръщи, докато издърпваше донесената от нас стълба.

— Няма значение — отвърнах аз, качих се по стълбата и проврях глава в сутерена на Станция Седем, електроцентралата. Разбира се, никога не бях влизал в което и да е от градските съоръжения. Приличаха на бункери, заобиколени с високи стоманени стени и огради. Стоманеното сърце обичаше да наблюдава нещата; място като това нямаше да бъде просто електроцентрала, но щеше да има и канцеларии на горните етажи. Всичките грижливо оградени, пазени и наблюдавани.

За щастие, сутеренът нямаше камери. Повечето от тях бяха в коридорите.

Меган ми подаде пушката и аз се изкачих в стаята отгоре. Намирахме се в складово помещение, тъмно, като изключим няколко от постоянните лампи, които на такива места… се оставят постоянно включени. Отидох до стената и чукнах по мобилния.

— Вътре сме — тихо произнесох аз.

— Добре — отвърна гласът на Коуди.

Изчервих се.

— Извинявай. Смятах да изпратя това на Проф.

— Ти го направи. Той ми нареди да ви наблюдавам. Включи камерата на слушалката.

Слушалката обхващаше ухото и имаше малка, стърчаща камера. Чукнах няколко пъти по екрана на мобилния и я активирах.

— Хубаво — рече Коуди. — Тиа и аз сме се настанили на входния пункт на Проф.

Проф харесваше непредвидените случаи и това обикновено значеше, че оставя един или двама души да отвличат вниманието или да задействат планове, ако главните екипи бъдат приклещени.

— Нямам много за вършене тука, — продължи Коуди; южняшкият му акцент беше силен както винаги — тъй че ще ви досаждам.

— Благодаря — отвърнах му аз и погледнах към Меган, която изпълзяваше от дупката.

— Не го споменавай, момко. И спри да гледаш блузата на Меган.

— Аз не…

— Просто се майтапя. Надявам се да продължиш да го правиш. Ще бъде забавно да гледам как те прострелва в крака, като те пипне.

Многозначително се загледах настрана. Оказа се, че за щастие Коуди не е включил и Меган точно в този разговор. Всъщност се усетих как дишам по-леко, след като знам, че Коуди ни наблюдава. Меган и аз бяхме двамата най-нови членове на групата; ако някой имаше нужда от указания, това бяхме ние.

Меган носеше на гръб раницата ни, напълнена с необходимите за инфилтрирането неща. Извади пистолет — ако бъдем честни, щеше да е по-полезен при близък бой от пушката ми.

— Готов? — попита ме тя.

Кимнах.

— За колко „импровизиране“ от теб трябва да съм готова днес? — поинтересува се Меган.

— Само за колкото е необходимо — промърморих аз и вдигнах ръка към стената. — Ако знаех кога ще има нужда, нямаше да е импровизация, нали? Щеше да бъде планиране.

Тя се захили.

— Тази концепция ти е чужда.

— Чужда? Не видя ли всички тетрадки с планове, които донесох в групата? Нали се сещаш, тези, при чието измъкване едва не загинахме всички?