Невиждани академици

- Поне Мадам го пие точно така.

- Ъ, този будоар, - пробва се Гленда следвайки момичето с доста олюляване - Колко е голям?

- О, даже си е огромен, поне според мен. Там вече трябва да са се събрали около четиридесет души.

- Така ли? Това ще е голям будоар.

Е, слава на боговете, помисли си Гленда, поне това се изясни. Защо ли не вземат някой път да сложат в тея романи прилични обяснения?

Нямаше как да бъде сигурна, какво би могло да се очаква да завари в един будоар, като се има предвид, че си нямаше представа какво е будоар. Това, което завари там, бяха хора, жега и цветя. Не цветя на букети, а на стълбове и извисяваши се подставки, изпълващи почти всичкия въздух с облаци натрапчив аромат, докато хората отдолу го изпълваха с думи, много плътно наблъскани. Нямаше начин който и да е да чуе какво казва някой друг, каза си Гленда, но вероятно това нямаше значение. Сигурно важното беше да си тук, че да те видят, че го казваш.

Множеството се раздели и тя зърна Жулиета, все още в бляскавото си одеяние, все още с брадата, заета с това ... да е тук. Ту тук ту там святкаха саламандри, което значеше хора с иконографи, нали така? Клюкарските вестници бяха пълни само с хора бляскащи като за снимка. Е тя си нямаше нищо общо с тях. И което беше още по-лошо, никой не даваше за нейното неодобрение и пукната пара. Те и бездруго си бляскаха. А най-много от всички бляскаше Жулиета.

- Май ще ми дойде добре малко свеж въздух, - измънка тя.

Водачката и деликатно я заведе до една ненатрапчива врата.

- Тоалетната е нататък, моля.

Нататък си беше, само че и това дълго, приглушено осветено помещение беше нещо като приказка, цялото в кадифе и драперии. Петнадесет смаяни отражения на Гленда я зяпнаха от също толкова огледала. Беше толкова втрещяващо, че я накара да се отпусне в много скъпарско кресло с извити крачета, което се оказа също така и много удобно за разпускане...

Като се сепна от сън, тя се запрепъва навън, загуби се в цял тъмен свят от вмирисани коридори отрупани с кашони и сандъци, докато не се натъкна на една наистина огромна стая. Тя беше по-скоро нещо като пещера. В далечния и край имаше двойна врата, която сигурно се срамуваше да пропусне сивкавата светлина, която не толкова осветяваше, колкото обвиняваше. Още хаос от закачалки за дрехи и празни кашони беше пръснат по пода. На едно място вода беше покапала от тавана и образувала локва на пода, подгизваща някакъв картон.

- Виж ги само, гледаш ги целите бляскави и префинени, а отзаде всичко тъне в кал и боклуци, нали мило? - чу се глас в тъмнината - Ти като гледам си от онези дами, които ще познаят една метафора само като те зяпне.

- Нещо такова, - измърмори Гленда - Кой е тоя дето пита?

Оранжева светлинка проблясна и се изгуби в мрака. Някой пушеше цигара в тъмното.

- Навсякъде е все същото, душко. Ако имаше награда за най-назадниково положение и разположение, борбата за първото място щеше да е наистина жестока. Виждал съм аз навремето някой друг дворец и всичките са все същото: отпреде колонади и знамена, а накъм задницата слугински стаички и тръболяци. Какво ще кажеш да ти досипя? Не може да се размотаваш така наоколо с празна чаша, тук хората не правят така.