Невиждани академици

- На думайте. Лунно сребро, така му казват. Ние трябва да я съпровождаме даже и на подиума. Говорят че щяло да бъде голям удар, но просто не знам. Хич няма начин да спре прилично острие. А и не може да се изкове без помощ от Игори. Казват, че струвало повече и от платината. Само дето изглежда добре и казват, че изобщо не усещаш, че я носиш. Дядо ми на такова нещо и метал нямаше да му вика, да, ама те казват, че трябвало било да се върви в крак с времето. Лично аз не бих го окачил и на стената си, но кой ме пита.

- Момичешка броня, - изкоментира кратко другият пазач.

- Ами оная щуротия микроризницата? - попита Гленда.

- А, това вече е съвсем друга бира, госпожице, - каза първият пазач - Чух, че я изработвали и ковали направо тук в града, щото най-добрите майстори са си тук. Ама каква работа само! Плетена ризница тънка като плат и яка като стомана! А и се говори, че щяла да поевтинее, а най-вече не била...

- Скив с’а, Глендинка, а познай кой е?

Някой докосна Гленда по рамото. Тя се обърна и се изправи пред умопомрачително красиво видение в тежки но много изискани доспехи. Беше Жулиета, но Гленда я позна само по бледо сините и очи. Жулиета имаше брада.

- Мадам казва, че по-добре да я нося, - обясни тя - Не е джуджешко, ако няма брада. К’во ш’ ка’еш?

Този път шерито успя да вземе думата първо.

- Всъщност е доста привлекателно, - продума все още в потрес Гленда - Много е ... сребристо.

Брадата си беше женска, това се виждаше. Изглеждаше оправена и нагласена и нямаше късчета плъх полепнали по нея.

- Мадам казва, че запазила място за теб на първия ред, - съобщи и Жулиета.

- Ох, ама аз не може да седя на първия ред... - започна автоматично Гленда, но шерито се намеси твърдо: „Абе я млъквай и престани да разсъждаваш като майка си, моля те, ами върви да сядаш на проклетия му първи ред”.

Една от вездесъщите девойки избра точно този момент да хване Гленда под ръка и да поведе леко оплитащите и се стъпки през хаоса на подготовката, през вратата и обратно в приказното царство. Където наистина я чакаше място на първия ред.

За щастие, макар да беше на предния ред, то беше по-настрани. Щеше да умре от срам, ако беше точно посредата. Тя се вкопчи с две ръце в ръчната си чанта и чак тогава рискува да се огледа. Всички места бяха заети. И то не изключително от джуджета. Имаше си и няколко човешки дами, фино облечени, малко по-слаби от колкото трябва (ако питаха нея), почти оскърбително не проявяващи никакви признаци на притеснение, бърборещи без спир.

Още едно шери мистериозно се появи в ръката и, след като тишината беше прерязана като с капан за плъхове, Мадам Фашкие излезе иззад завесата и заговори на препълнената зала. Гленда тъкмо си помисли, че би и се искало да беше облечена с по-добро палто... когато шерито я сложи да си легне и я целуна за лека нощ.

Само след като мина някое време, Гленда си възвърна способността да мисли нормално, когато на главата и падна някакъв букет. Беше я уцелил точно над ухото и като вдигна поглед, посред капещите като дъжд скъпарски венчелистчета, тя видя лъчезарната усмивка на сияещата Жулиета на самия край на подиума точно канеща се да викне „Пай се!”