Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Човековете са с огромни очи, всички имат различни форми лица, някои са с мустаци и дрънкащи бижута, и боядисани неща.
— Няма деца — прошепвам на Мам.
— Какво?
— Къде са децата?
— Май няма деца.
— Каза, че има милиони деца в Навън.
— Клиниката е само малка част от света — казва Мам. — Изпий си сока. Ей, я виж, ето там има едно момченце.
Надничам, където сочи, но той е дълъг като мъж с пирони в носа и брадата му, и над окото му. Дали не е робот?
Мам пие нещо кафяво и пускащо пара, после прави физиономия и го оставя.
— Какво би искал? — пита Мам.
Сестрата Норийн е точно до мен, подскачам.
— Има бюфет — казва тя, — можеш да си вземеш, да видим, гофрети, омлет, палачинки…
— Не — прошепвам.
— Казва се „Не, благодаря“ — казва Мам, — така е възпитано.
Човекове не мои приятели ме гледат с невидими лъчи, зззт, притискам лице в Мам.
— Какво искаш, Джак? — пита Норийн. — Наденичка, препечена филийка?
— Те гледат — казвам на Мам.
— Всички просто са мили.
Ще ми се да спрат.
Доктор Клей е също тук, навежда се близо до нас.
— Сигурно на Джак му идва малко в повече, може би и на двама ви. Май е малко прекалено за ден първи?
Какво е Ден първи?
Мам изпухтява.
— Искахме да видим градината.
Не, това беше Алиса.
— За никъде не бързаме — казва той.
— Хапни мъничко от нещо — ми казва тя. — Ще ти стане по-добре, ако поне си изпиеш сока.
Поклащам глава.
— Какво ще кажете да взема няколко чинии и да ги занеса в стаята ви? — казва Норийн.
Мам плесва маската пак на носа си.
— Добре, хайде.
Мисля, че е ядосана.
Държа се за стола.
— А Великдена?
— Какво?
Посочвам го.
Доктор Клей открадва яйцето и аз замалко да извикам.
— Ето — казва той, пуска го в джоба на халата ми.
Стълбите са повече трудни нагоре, така че Мам ме носи.
Норийн казва:
— Нека аз, може ли?
— Добре сме — казва Мам и почти крещи.
Мам затваря нашата врата Номер Седем много добре, след като Норийн си отива. Можем да свалим маските, когато сме само ние, защото имаме същите микроби. Мам се опитва да отвори прозореца, удря го, но той не иска.
— Може ли да бозна вече?
— Не си ли искаш закуската?
— После.
Така че лягаме и аз бозкам, лявата, вкусно.
Мам казва, че чиниите не са проблем, синьото не отива върху храната, кара ме да го потъркам с пръст, за да видя. Също и вилиците, и ножовете, металът е странен на пипане без бели дръжки, но всъщност не боли. Има сироп, който е за слагане върху палачинките, но аз не ги искам мокри. Хапвам малко от всичките храни и всичките е хубави, освен сосът на бърканите яйца. Шоколадовият Великден е стопен вътре. Двойно повече шоколаден е от бонбоните, които съм получавал за Неделно лакомство, най-хубавото нещо, което някога съм ял.
— О! Забравихме да кажем благодаря на бебето Исус — казвам на Мам.
— Ще кажем сега, той няма да се сърди, че сме закъснели. После аз правя голяяямо оригване.
После заспиваме пак.
Когато вратата чука, Мам пуска доктор Клей вътре, слага си пак маската и моята. Той вече не е толкова страшен.
— Как си, Джак?
— Добре.
— Дай пет?
Найлоновата му ръка е вдигната и той маха с пръсти, аз се преструвам, че не виждам. Няма да му дам пръстите си, трябват си ми.
Той и Мам говорят за неща като защо тя не може да заспи, „тахикардия“ и „повторно преживяване“.
— Опитай тези, само едно, преди лягане — казва той и написва нещо на бележника си. — А противовъзпалителни може да свършат по-добра работа за зъбобола ти…
— Може ли да си държа лекарствата при мен, моля, вместо сестрите да ми ги дават едно по едно, все едно съм болна?