Английското момиче
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #13
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1402-9
- Переводчик: Иван Димитров Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Английското момиче». Краткое содержание книги:
Маделин Харт изчезва безследно по време на лятната си почивка. Скоро след това прессекретарят на министър-председателя получава плик. В него има бележка, която гласи: Имате седем дни, иначе момичето ще умре. Опасявайки се, че евентуален скандал ще компрометира кариерата му, Ланкастър решава да уреди въпроса дискретно. А затова му е необходим опитен и доверен човек — Габриел Алон. Тайният агент се заема с поредната рискована мисия. На карта е заложена не само репутацията на английския премиер, но и животът на Маделин и този на Алон.
— Къде сте? — попита най-сетне гласът.
— Наближавам изхода за Д219.
— Продължавайте да карате.
Той го направи. Беше повече от същото: ниви и светлини, слаб трафик, далекопроводи, които се отразиха на качеството на сигнала. Следващия път, когато заговори, гласът се чуваше на фона на статично пращене.
— Къде сте?
— Качих се на Д940.
— Продължавайте.
Далекопроводите останаха далеч назад, сигналът се изчисти.
— Къде сте?
— Приближавам пътен възел А216.
— Продължавайте.
Когато се появиха светлините на Кале, Габриел спря да очаква въпроси. Вместо това, предложи подробен коментар за местонахождението си — дори и само за да прекъсне монотонността на ритъма с питането и отговора на инструкциите. От другия край на линията го посрещна мълчание, докато не обяви, че наближава отбивката за Д243.
— Поемете по нея — каза гласът, макар че прозвуча повече като въпрос, отколкото като нареждане.
— Накъде?
Отговорът дойде след няколко секунди. Поискаха от него да се насочи на север, към морето.
Следващото градче бе Сангат — брулена от вятъра съвкупност от каменни къщи, които изглеждаха така, сякаш са били изтръгнати от английската провинция и стоварени във Франция. Оттам те го изпратиха още по на запад по крайбрежието на Ламанша, през селата Ескал, Висан и Тардинген. Имаше периоди от по няколко минути, когато нямаше никакви инструкции. Габриел не чуваше нищо в другия край на линията, но имаше чувството, че краят наближава. Той реши, че е време да форсира събитията.
— Колко остава? — попита.
— Вече наближавате.
— Къде е тя?
— Тя е невредима.
— Това продължи достатъчно дълго — каза рязко Алон. — Видяхте парите, знаете, че не ме следят. Да приключваме с това, така че тя да може да се върне у дома.
Първо имаше мълчание по линията. После гласът попита:
— Къде сте?
— Минавам през Одинген.
— Виждате ли вече кръстовището с кръгово движение?
— Момент — отвърна Габриел, като мина един завой на пътя. — Да, вече го виждам.
— Влезте в него, излезте през втория изход и карайте още петдесет метра.
— После какво?
— Спрете.
— Тя там ли ще бъде?
— Просто направете каквото ви казваме.
Алон се подчини на инструкциите. Поради липса на банкет край пътя нямаше друг избор, освен да се качи и да паркира на настлания с асфалт тротоар. Непосредствено пред него се издигаше някаква търговска сграда — дълга и ниска, с комини в двата края на червения керемиден покрив. От дясната му страна се ширеше житно поле, брулено от вятъра и дъжда. Отвъд него бе морето.
— Къде сте? — попита гласът.
— На петдесет метра след кръговото кръстовище.
— Много добре. Сега изключете двигателя и слушайте внимателно.
Очевидно инструкциите бяха предварително заредени в компютъра, защото последваха в неравномерен, но непрестанен поток. Габриел трябвало да отвори багажника на колата и да хвърли ключа в полето от дясната му страна. Маделин била на около три километра по-надолу по пътя, в багажника на тъмносин „Ситроен С4“. Ключът за ситроена бил залепен с магнит от вътрешната страна на калника на лявото предно колело. Той трябвало да държи телефона в ръката си, докато стигне до колата, като остане на линия, така че да могат да го чуват. И никаква полиция, никакво подкрепление, никакви капани.
— Този план не е добър — каза Алон.
— Имате петнайсет минути.
— Или какво?
— Губите си времето.
В ума му изникна картина. Маделин в килията си, дращеща се с нокти до кръв.
— Не мога повече да издържам това.
— Знам.
— Трябва да ме измъкнете оттук.
— Ще го направя.
Габриел слезе от колата и хвърли ключа толкова силно, че доколкото разбра, той цопна в морето. После засече времето на мобилния телефон и се втурна да бяга.
— Действаме ли? — попита гласът.
— Действаме — отвърна той.
— Побързайте — каза гласът. — Петнайсет минути… или момичето умира.
28.
Па дьо Кале, Франция
Трите километра бяха колкото седем и половина обиколки на четиристотинметрова овална писта. От един бегач на дълги разстояния от световна класа можеше да се очаква да ги пробяга за осем минути, от един атлет в добра форма, който тича редовно, за около дванайсет. Но за един мъж на средна възраст, който носеше дънки и обикновени обувки и бе два пъти прострелван в гърдите, петнайсет минути изобщо не бяха честен тест. „И то ако разстоянието наистина е три километра“ — помисли си той. Ако беше с няколкостотин метра по-дълго, крайният срок можеше да бъде отвъд физическите му възможности.