Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Да, знам за нея — изстена Търлю и яростно се зачеса с вързаните си ръце по ухото. — Колко ще ми платите?
— Един златен тел — обеща мъжът, като потисна нетърпението си. — Стига да имаме полза от сведенията ти. Къде е тя?
— Първо ми дайте месо и още вода.
— Да чуем вестите ти, отплатата ще почака.
Търлю изграчи каквото знаеше за посланието от Мендарк.
— Мендарк… — процеди жената.
Мъжът я прихвана под ръка като любовник, дръпна я встрани и зашепна:
— Мендарк е враг на нашия господар! Лоша новина.
— Вярно казваш. Ако се сдобие с Огледалото, ще разкрие всички замисли на господаря. А Магистърът е неумолим враг.
— Значи е още по-важно да върнем Огледалото.
Отново застанаха над Търлю.
— Имаш ли други сведения за тези събития?
Той им обясни, че Лиан е изпратен да придружи Каран.
— Кой е този Лиан? — Мъжът докосна нежно ръката на жената преди тя да е отворила уста. — Чухме това име в Чантед. Нали, Йеча?
Тя сви вежди.
— Да, някакъв летописец, който изчезнал.
— Той е зейн, глупак и злосторник — враждебно изсъска Търлю.
— А, значи той те е подредил така — позна Йеча. — Явно не е чак толкова глупав, колкото искаш да го изкараш.
Даде му да пие пак от манерката си, после не забрави да избърше гърлото с ръкав.
Мъжът отряза парче от незнайно зеленикаво вещество, пъхна го в ръката на Търлю и отброи двадесет сребърни тара, равни на един тел. После двамата уелми загърбиха сенешала и продължиха с широки крачки по пътеката.
— Ей, ами въжетата? — викна Търлю стъписано.
— Нямаме такава уговорка — подхвърли жената през рамо и уелмите се скриха зад завоя.
— Твърде особена история — промърмори мъжът.
— Не е за вярване — съгласи се тя, — но аз не се усъмних. Защо не следваме този Лиан, докато я намери? Нека сам ни отведе при нея. Предчувствам, че ще успее.
— Добре. Ще бъдем потайни.
— Дори за Джарк-ун и Идлис ли?
Той са изплю на пътя.
— Много шансове изтърваха. Време е ние да покажем какво можем.
Следобеда на третия ден Лиан подмина развалините на Бенбоу. Дори белезите от необуздания пожар бяха скрити под тревата, а по овъглените греди на кметството висяха бледосиви лишеи. Порутените стени може би стърчаха така от хилядолетие, ако се съдеше по увивните растения, които ги разяждаха и закриваха. Лиан бе разказвал „Сказание за Бенбоу“, една от по-малко популярните трагедии, само преди месеци. Нямаше желание да се застоява тук. Всичко толкова нагледно потвърждаваше сказанието, че му се привиждаха пламъци и му се причуваха писъци. Не бе имало кой да спаси обречените.
Към края на четвъртия ден изгази калта около висока скала и зърна старото селище Тулин. Оттук се виждаше главният път от Хечет към Банадор — криволичеше по стъмните склонове. През нощта бяха поръсили снежинки и най-дълбоките сенки белееха, а на запад снегът покриваше плътно планините и отново се трупаха тъмни облаци, които вещаеха още сняг.
Стигна до селището, сгушило се в падината до билото на продълговато възвишение. Състоеше се от разхвърляни нарядко стари каменни къщурки. Над всички се издигаше странноприемницата, яка сграда от сив камък с покрив от цепени плочи и малки прозорци, защитени от дебели дървени кепенци. Предната врата бе боядисана в тъмносиньо и заздравена с железни ивици. Отгоре стърчеше прът, но на него не се развяваше никакъв флаг. От комините на странноприемницата и няколко къщи се виеше дим. Не се мяркаше никой.
Лиан бутна вратата и влезе в дълъг коридор с врати от двете страни. Първата отляво беше отворена и през нея видя голямо помещение с висок таван, открито огнище заемаше половината от отсрещната стена. Там мъждукаше малко жарава. Иначе залата беше безлюдна и студена. Той подмина тясна стълба, която се виеше нагоре. Рече си, че е твърде малка и крехка на вид за толкова масивно здание. В дъното намери кухня с огромна нажежена печка. И задната врата беше отворена, чуваха се удари на брадва.
— Ей, има ли някой? — извика Лиан.
Шумът спря. Иззад голяма купчина насечени дърва се подаде побеляла глава.
— Помогни ми да ги внеса — помоли старецът.
После пак размаха брадвата. Лиан приседна на един пън до купчината и прекалено показно смъкна единия си ботуш.
— Ще се радвам да ти помогна — промърмори и опипа пришките по ходилото си. — Само първо да се превържа.
— Не ме занасяй, Лиан — засмя се старецът. — Предишния път ми пробута същия номер. Сега няма да се хвана.
Тъмнозелени очи искряха на лице със загар на планинец. Старецът приглади с мазолестите си длани сивата си коса, оредяла отпред, но падаща до раменете му. Беше по-нисък от Лиан, но здравеняк въпреки годините си. Още личеше какъв красавец е бил на младини.