Убийството на султана

Аз също трябва да направя необходимото. Да де, но какво е то? Само да знаех. Ето я разликата между опитния държавен мъж и неспособния професор по история. Не професор, а убиец… По-скоро нещастник, който се съмнява, че е убиец. И още по-точно някакъв тъп неудачник… А може всичките ми тревоги да са напразни? Може Нюзхет наистина да е убита от алчния си племенник? Той дори отказал да даде показания. Значи, има какво да крие. Но в нашата държава не може да съществува толкова объркано престъпление… А аз като параноик обвинявам себе си. Не параноик, а шизофреник – и параноик, и шизофреник… Аман, каквото и да е, аз, тъпакът, винаги си търся повод да се обвинявам и безпричинно изпадам в истерия. Точно като Халил Чандарлъ паша…

Халил Чандарлъ ли? Не, драги ми, той наистина е имал причини да се страхува. Мехмед II, който, като получил известието за смъртта на баща си, яхнал арабския си жребец, призовал: „Който ме обича, да тръгва с мен“, и яздил дни и нощи, за да се възкачи на престола едва на третия ден от кончината на баща си, всъщност не се е държал лошо с главния везир Чандарлъ. Защото младият падишах не е бил пленник на гнева. И не е мислел за отмъщение, а за държавните дела. Всъщност не може да се каже, че е харесвал Чандарлъ, който и докато е бил принц, и при първото му царуване не го е приемал сериозно и не само това – вършел е всякакви низости и злини. Но Мехмед II въпреки деветнайсетте си години е научил какво означава да си владетел, и то не само от учителите си – видни учени, – а и от горчивия си житейски опит с предателствата. Личният му опит е показал колко са сложни подлите игри, наречени дворцови интриги, когато бил изпъден от Одрин и набързо изпратен в Маниса. Но не допуснал омразата да вземе връх над държавността. Истинската причина била липсата на консенсус с Чандарлъ по политически въпроси. Защото гневът е временен, а тронът – вечен. Гневът превръща златния трон в гроб на глупавия владетел, а правилната политика записва със златни букви в историята името на умния. Младият султан е знаел това. И е трябвало да отстрани великия везир не заради стореното му от него, а защото е пречел на идеите му. И то не в деня на коронясването, а в удобно време. То дошло с превръщането на младия султан във велик Завоевател. След завладяването на Константинопол… Когато първо еничарите, а после държавните мъже и учените коленичили пред него. Трябвало да се изчака.