Убийството на султана

17

„Цивилизацията се гради върху рухналите империи“

С отслабването на следобедното слънце останалият от снощи сняг отново започна да се втвърдява. Вървейки по неравния тротоар на днешния булевард „Орду“, по който гордо са пристъпвали римските императори, а османските султани са се показвали пред народа, по главния път към дворците и на двете цивилизации, се чувствах като везира Халил Чандарлъ паша. Неспокоен, напрегнат, изпълнен със съмнения. Докъде ли щеше да стигне всичко това?

Несъмнено Халил паша е усещал какво ще го сполети. Принц Мехмед II, когото се опитвал чрез всякакви интриги да държи далеч от управлението и седем години е правил всичко по силите си, за да не стане султан, се качил на трона за втори път. Дори всичко да е било в името на Великата османска държава и освен това благодарение на политиката му да са били постигнати големи победи като варненската битка, времената вече били променени. Със смъртта на Мурад II равновесието на силите в двореца било нарушено и юздите преминали в ръцете на конкурентите му. Дошло времето на същинския му враг, Шахабедин паша. Имал е всички причини да избере смъртта.

И аз ги имах. Бях на местопрестъплението по времето на убийството. И не само това, ами като истински убиец грижливо унищожих всички улики. Отгоре на всичко излъгах полицията, че не съм ходил у Нюзхет. Засега любителят историк главен комисар беше повярвал или се преструваше. От друга страна, Тахир Хакъ и свитата му вероломно разиграваха мрачен сценарий, където, кой знае защо, в главните роли бяхме Нюзхет и аз. Но най-страшното беше, че все още не знаех дали съм убил старата си любов. А Халил паша, очакващ с достойнство присъдата си… Дали наистина е било така? Достойно ли е чакал решението на владетеля? Или се е уповавал на еничарите, върху които все още е имал голямо влияние, и на висшите ръководители и се е надявал, че турският корен ще му осигури протекция и младият султан няма да му посегне? Така си е, от времето на Орхан Гази39, почти сто и петдесет години, членовете на семейството му са били винаги в първите редици на властта. Пръв сред основателите на военните и гражданските организации, направили от османците истинска държава, както и на еничарската структура, един от създателите на кодекса за управление, е бил дядо му, Кара Халил паша. Може би заради това е хранил по-големи надежди от мен. Мислел е, че младият султан, когото едно време е подценявал, защото бил дете и никога не могъл да преглътне заставането му начело на държавата, ще бъде принуден да се съобразява с него. Или пък чистосърдечно се е надявал, че ако му докаже предаността си, ще бъде помилван. Не, не би могъл да направи това. Най-древното познание в украсената с чалма глава, хитра като сто лисици, е било правилото никога не бъди наивен. Наивниците нямат място нито в природата, нито в обществото. А наивен велик везир не е имал и минимален шанс в османския дворец. Дали наистина му е минавало през ум, че младият султан Мехмед бин Мурад Хан ще забрави станалото или гневът му ще премине заради семейството му, изиграло значима роля в съдбата на Великата държава и ще пожелае да се възползва от опита му, та да го вземе ако не като велик, а като обикновен везир? Кой знае. В действителност би трябвало при спомена за стореното на този упорит, неуправляем и необикновен принц мургавото му лице с рехава брадичка да пребледнее и да усети в тила си гадния дъх на палача. И въпреки ужасяващия страх, завладял душата, му той е постъпил като държавник. Щом залязла щастливата му звезда и Мурад II изпуснал сетния си дъх в одринския дворец, веднага изпратил вестоносец в Маниса и повикал принц Мехмед II на трона в Одрин.