Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Но по какво е работила Нюзхет?
– Не знаете ли? – рече след известно време с изопнато лице.
Ето тогава разбрах причината за тази уж случайна, но
всъщност отдавна планирана среща. Тахир Хакъ и двамата му съучастници ми бяха изпратили това надъхано момиче, понеже не са успели да разберат какво зная за проекта на Нюзхет. Нямаше нищо такова като раздяла на тази съвременна вещица с Четин. И дори лично тя беше стимулирала към престъплението нашата фанатизирана османска тройка.
– Не, и представа нямам – изстрелях. – Нюзхет беше много потайна. Независимо от близостта с никого не споделяше преждевременно намеренията си… Но вероятно Акън ти е намекнал, след като сте били такива приятели…
Стресна се. Бях на прав път, трябваше да продължа докрай.
– Така де, сигурно ти е казал. Какъв е бил проектът на Нюзхет?
Зелените и очи блеснаха диво като на притисната в ъгъла котка.
– Нямам представа – и предизвикателно отметна глава. – Акън не ми спомена.
Завесата падна, пиесата свърши и вече и двамата бяхме себе си.
– А ти и не попита…
– Не попитах… – смущението и уважението в тона и бяха изчезнали. – Това не беше мой проект. Не се и поинтересувах – по лицето и се изписа стеснителност. – Не си пъхам носа в неща, които не са ми работа. Както казах, с Акън обсъждахме стипендията ми. Всъщност се видяхме само веднъж.
Не се интересувала от неща, които не я засягат; ето че се стигна до прикрита заплаха. Добре де, но аз също нямах намерение да се бъркам някому. Насила бях въвлечен в незасягащ ме проблем. Естествено, ако не съм убил Нюзхет… Погледът ми попадна върху нервно гризящата долната си устна Сибел. Момент обаче… Ако Тахир Хакъ и порочният му екип бяха толкова навътре в случая, то вероятността да съм невинен наистина беше голяма. За пръв път се почувствах спокоен. Да, може би не бях убил Нюзхет. Но трябваше да го докажа. На първо място трябваше да разбера какъв е бил проектът на Нюзхет, който се опитваха да скрият от мен. Да де, но как? Акън… Да, бившият ми асистент би могъл да ми помогне.
– Откога каза, че не можеш да се свържеш с Акън?
Бях смекчил тона, както му е редно. Възприех тактиката на оттегляне, която, благодаря Богу, добре умеех благодарение на милата ми майчица. Не зная дали свърши работа, но госпожица Сибел благоволи да отговори:
– От снощи… Звъннах за пръв път към осем, може би и по-късно…
След убийството на Нюзхет, мина ми през ум… Да не би Акън да беше убиецът? Но защо да го прави? Явно Нюзхет тотално го е отегчила… Че кого ли не беше отегчила? Не, Акън не е насилник. Беше наивно момче. „В мъжкото ми тяло живее жена, професоре…“ Като че ли жените не са способни на убийство… Както и да е… Това е друга тема… Ами ако убийците на Нюзхет са премахнали и Акън… Например това момиче насреща ми… Естествено, заедно с любимия ни професор и свитата му… Тогава защо да ме пита за Акън? Не, още не са го убили. Акън е усетил опасността и е избягал. Но бяха по петите му.
– Може и да не е чул, да е захвърлил някъде телефона… – опитах да се усмихна. – А може би… – не знам доколко бях убедителен, но хитро смигнах. – Може да си е намерил любовник, който да го откъсне от индийския професор…
– И аз така си помислих… – съгласи се слабото девойче.
– Но дали е възможно да не знае за смъртта на професор Нюзхет? От сутринта телевизиите все това предават…
Права беше, нямаше как Акън да не е научил. Ами ако се криеше точно заради това? Тогава как бих го открил? Ами ако той ме потърси? Можеше да ме намери, знаеше телефона, адреса ми, всичко… Разбира се, ако би могъл…
– Може и да сте прав… – Боже, напрегнатото момиче започваше да се успокоява. – Не мисля, че е имал любовник, но вероятно се е затворил вкъщи да работи… Вие имате адреса му, дайте ми го да проверя…
И като нещастната Нюзхет да го наръгаш ли?
– Де да го знаех… – измрънках. – Преди две години живееше в малък апартамент в Бешикташ. Освободи го при заминаването си в Лондон… И понеже не сме се виждали, откакто се е върнал, не зная сега къде е.
– Боже, сега как да го намеря – намръщи се.
– Може би той ще те намери – казах и се приготвих за тръгване.
– Надявам се… – просветна фалшива тъга в зелените и очи.
– Иначе ще пропусна срока за стипендията.
Е, след като започнахме с лъжите, се върнах в кожата на симпатичния, загрижен професор.
– Дано не го изпуснеш… Хайде довиждане…
Но не ме остави така лесно.
– Ако ви се обади или се видите…
– Не се безпокой, веднага ще му кажа да ти се обади – казах на тръгване.
Докато бързо се отдалечавах по мокрия тротоар, дори през дебелото палто усещах тежкия поглед на скосените зелени очи на Сибел, следяща ме от мястото си.