Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
„Мислех си, че този дребосък е мъртъв.“
„Аз също. Държеше се като истински труп.“
Обърнах се отново натам, накъдето бях тръгнал. Не останах с впечатлението, че се движа неволно нанякъде.
Може би по-скоро параклисът се бе отдалечил от мен.
Направих крачка, после още една. Не чух шума от стъпките си. Тръгнах напред. След още няколко крачки протегнах ръка, за да докосна стената вляво. Пръстите ми не срещнаха нищо. Опитах същия номер с дясната стена. Нищо. Направих крачка вдясно и отново протегнах ръка. Все тая. Огледах се. Двете призрачни стени бяха все така на равни разстояния от мен. Изръмжах и закрачих, без да им обръщам внимание.
„Какво има, Мърл?“
„Да знаеш защо стените са такива? Усещаш ли ги въобще?“
„Не“ — отвърна Фракир.
„Имаш ли някаква представа къде се намираме?“
„Движим се между Сенките.“
„А накъде сме тръгнали?“
„Все още не знам. Но със сигурност следваме пътя на Хаоса.“
„Какво? Откъде си толкова сигурна? Нали уж трябваше първо да избера някое по-“хаотично" оръжие от купа?"
Изведнъж ми хрумна странна мисъл. Огледах внимателно дрехите си и открих, че в десния ми ботуш е затъкнат някакъв кинжал. Дори мъждивата светлина наоколо ми бе достатъчна, за да разпозная изработката.
„Изиграли са ни“ — заявих аз. — „Сега вече разбирам защо гномът се хилеше. Сложил е кинжала в ботуша ми, докато сме били в безсъзнание.“
„Но въпреки това ти имаше избор. Можеше да тръгнеш и по мрачния коридор.“
„Така е.“
„Защо тогава избра именно този?“
„Видимостта беше по-добра.“
Глава 5
След десетина крачки изчезна дори илюзията за стени. Таванът също никакъв го нямаше. Погледнах назад, но не можах да открия следи от коридора или от неговия вход. Слава Богу, поне подът си беше още на мястото. Вървях по перленосива пътечка сред някакво сумрачна равнина, макар че според Фракир се движехме „между“, а не „през“ Сенките. Някой неохотно ми бе отпуснал светлина, колкото да не загубя пътя.
Напредвах сред зловещата тишина и се чудех край колко ли Сенки сме минали вече. Беше ми любопитно дали пътят не е прекалено дълъг, предвид настоящите обстоятелства. Може би.
Но още преди да се впусна в сложни и безсмислени изчисления, вдясно от мен, на ръба на полезрението ми се появи висока абаносовочерна колона. Отначало ми се стори, че се движи, но скоро установих, че греша. Вероятно собственото ми движение ме бе заблудило. Огледах я внимателно, преди да я отмина — беше солидна и гладка на вид. Нямаше как да преценя каква е реалната й височина.
Продължих и след известно време забелязах втора колона. Този път вляво. Хвърлих й само един бегъл поглед. След малко от двете страни на пътя се появиха още колони. В мрака зад тях не се виждаше нито една звезда — небесният покров бе изтъкан от монотонна чернота. Скоро се появиха цели групи колони, образуващи странни фигури.
Спрях и се пресегнах към една от колоните, понеже ми се стори, че е само на една ръка разстояние. Оказа се, че греша. Пристъпих към нея.
Последва кратко, но силно стягане около китката ми.
„На твое място не бих го направила“ — отбеляза Фракир.
„Защо?“ — поинтересувах се аз.
„В момента можеш лесно да се изгубиш, а това би могло да ти навлече сериозни неприятности.“
„Може и да си права.“
Затичах се. В каквото и да се бях замесил, предпочитах да приключа с него възможно най-бързо, за да се захвана с други по-належащи дела. Като например да открия Корал, да измъкна Люк, да измисля как да постъпя с Джърт и Джасра, да потърся отново баща си…
Появяваха се все нови и нови групи колони, на различни разстояния от пътя. Сред някои от тях забелязах някакви по-различни фигури. Някои бяха тумбести и асиметрични, други — високи и заострени. Имаше и такива, които се подпираха на останалите или ги свързваха, подобно на мостове. Някои пък лежаха разчупени на земята. Промяната в монотонния пейзаж ми подейства що-годе добре. В известен смисъл това беше доказателство, че играта все още продължава.
Околността вече не беше плоска, макар да бе запазила стилизирано геометричния си изглед — навсякъде имаше стъпаловидни струпвания и какви ли не ръбести образувания, които се появяваха най-неочаквано. Само моята пътека си оставаше непроменена. Продължавах да тичам сред стотиците полуразрушени подобия на Стоунхендж.