Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Направих три бързи крачки и вече можех да различа кръга от побити камъни и блестящата трева, които се виждаха от другата страна на вратата. Но това не беше всичко. Право срещу мен бе застанал мъж в черно и бяло. До него имаше друг долмен, в чиито очертания различих някаква неясна фигура. Спрях, отстъпих и се обърнах. Зад гърба си открих още един черно-бял мъж и още един долмен със същата наглед мъглява фигура. Вдигнах високо дясната си ръка. Фигурата последва мигновено примера ми. Обърнах се отново натам, накъдето се бях запътил първоначално. Първата фигура също бе вдигнала дясната си ръка. Пристъпих напред.
— Светът е малък — отбелязах.
Мъжът се изсмя.
— Не бива да забравяш, че всеки изход е и вход — каза той.
— Нещо в теб ми напомня за героите на Сартър.
— Не си много мил, но от философска гледна точка си на прав път. Винаги съм смятал, че адът, това са другите. Все пак не съм заслужил с нищо твоето неуважение, нали така?
— Не те ли видях тук някъде да принасяш в жертва една жена?
— Дори да съм бил аз, теб това какво те засяга? Нали не си сред потърпевшите.
— Става въпрос за една от моите малки странности — уважението, което изпитвам към живота.
— Възмущението е доста евтина поза. Дори Алберт Швайцер, при цялото си благоговение пред чудото на живота, не е успял да заобича тенията, мухата цеце или раковата клетка.
— Мисля, че разбра какво исках да кажа. Сега ми отговори, ти ли уби онази жена върху каменния олтар преди броени минути?
— Покажи ми този олтар.
— Не мога. Той изчезна.
— Покажи ми жената тогава.
— Тя също изчезна.
— На какво е построено тогава обвинението ти?
— Това не е съд, дявол да го вземе! Ако искаш да говорим, отговори на въпроса ми. Ако ли не, ще е по-добре да спрем да си досаждаме взаимно.
— Аз ти отговорих.
Вдигнах рамене.
— Както искаш. Не те познавам и така си ми е добре. Приятен ден.
Отстъпих встрани и тръгнах отново по пътеката.
— Дийрдри. Името й беше Дийрдри и аз наистина я убих — каза той.
После премина през долмена, както бях опитал аз да направя, но за разлика от мен, изчезна. Обърнах се веднага, но наоколо нямаше никой. Завъртях се кръгом и последвах примера му. Появих се от другата страна и успях да зърна собствената си фигура да се скрива във входа на отсрещния долмен. От непознатия нямаше и следа.
— Какво ще кажеш по въпроса? — попитах Фракир, докато се връщах на пътеката.
„Може би някакъв местен дух? Гадният дух на едно гадно място?“ — подхвърли тя. — „Не знам, но си мисля, че и той беше едно от онези видения със странна структура. Тук те са доста силни.“
Стъпих на пътеката и продължих по нея в предишната посока.
— Начинът ти на говорене доста се е изменил от мига на второто ти прераждане досега.
„Мислите ти са добър наръчник за обучение.“
— Благодаря. Ако този тип се появи още веднъж и го усетиш преди мен, веднага ми дай знак.
„Дадено. Всъщност това място като цяло ми създава усещането за едно от тези видения. Всеки камък тук носи в себе си част от структурата на Лабиринта.“
— Кога го забеляза?
„Когато за пръв път се опитахме да преминем през изхода. Тогава сканирах мястото, за да открия някакви евентуални опасности.“
Вече се бяхме приближили към периферията на каменния кръг. Плеснах леко един от камъните. Стори ми се съвсем като истински.
„Той е тук!“ — неочаквано ме предупреди Фракир.
— Хей! — чух да казва някой и погледнах нагоре.
Черно-белият мъж се бе настанял на върха на близкия камък. Между пръстите му димеше тънка цигара. Намигна ми с лявото си око и ме заоглежда внимателно. Дясната половина на тялото му приличаше на набраздено от лек вятър мрачно езеро. Устните на непознатия оформиха едно перфектно кръгче от сребрист дим и то полетя плавно във въздуха.
— Че ти си бил жив — отбеляза той. — Освен това носиш едновременно белега на Лабиринта и белега на Логрус. Във вените ти тече кръвта на Амбър. Какво е потеклото ти, Мерлин?
Сенките по мрачната страна на лицето му се разделиха за миг и видях, че другото му око е закрито от превръзка.