Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Поех рязко въздух и се втренчих в нищото.
— Сънуваме ли? — изрекох гласно.
„Не мисля, че съм способна да сънувам“ — отвърна Фракир.
— Тогава ми кажи какво видя.
„Видях някакъв тип да наръгва жена, прикована към каменния олтар. После всичко изчезна. Мъжът беше в черно и бяло, кръвта беше червена, а жената беше Дийрдри…“
— Какво? Господи, права си! Приличаше ми точно на неин негатив. Но Дийрдри е мъртва…
„Трябва да ти припомня, че аз виждам онова, което ти си мислиш, че си видял. Не бих могла да преценя до каква степен е замесено собственото ти въображение. Все пак моите сетива ми казват, че това не бяха реални хора, а само създания, подобни на онези две, които те посетиха в пещерата.“
В съзнанието ми просветна смразяваща мисъл. Обясненията на Фракир за виденията на Дуоркин и Оберон ме бяха навели на мисълта за триизмерна компютърна графика. Освен това способността на Дяволския Чекрък да сканира Сенките се базираше на заложените в неговия дизайн дигитализирани отрязъци от структурата на Лабиринта. Чък ми бе споменал наскоро, че се чуди дали всъщност не е Господ. Тогава не останах с впечатлението, че се шегува.
Дали пък моето собствено творение не си играеше някакви игрички с мен? Беше ли възможно именно Чък да ме е натирил на тази забутана Сянка, за да ме включи в своя засукан замисъл? Ако успееше да победи своя създател, към когото той като че ли хранеше известно страхопочитание, това вероятно би го издигнало едно стъпало по-високо в собствената му теогония. Може би. Ако човек започне да се препъва в компютърни симулации, сигурно би трябвало да се замисли дали не го очаква някой деус екс макина.
Това предположение ме накара да се замисля докъде всъщност стигат възможностите на Чък. Макар че неговата сила бе сходна с тази на Лабиринта и Логрус, той определено не можеше да се мери с тях. Нещо не ми се вярваше да е успял да изолира света около мен от останалата част от Вселената.
От друга страна, Чък можеше да постигне същия ефект просто като блокира моите магически умения. Сигурно би могъл спокойно да изиграе срещата ми с Логрус достатъчно убедително. Но това означаваше, че именно той е дарил на Фракир нейните нови способности, нещо, на което не ми се вярваше да е способен. Ами Еднорога и Змията?
— Фракир, убедена ли си, че именно на Логрус дължиш необичайните си придобивки?
„Да.“
— И какво те кара да мислиш така?
„Усещането беше същото като при първата ни среща.“
— Разбирам. Въпрос номер две. Възможно ли е Еднорога и Змията, които видяхме в параклиса, да са били просто видения като Дуоркин и Оберон?
„Не. Щях веднага да го разбера. Те въобще не бяха като тях. Бяха ужасяващо могъщи и много истински.“
— Добре — казах. — Бях се разтревожил, че Дяволския Чекрък може да е замесен във всичко това.
„Виждам тази мисъл в съзнанието ти. Но не разбирам защо истинността на Еднорога и Змията да опровергава предположението ти. Може би те просто са използвали твоето творение, за да ти кажат да престанеш да правиш глупости и да се захванеш с играта според техните правила.“
— Не бях се сетил за това.
„А може би Чък е способен да те открие и да проникне на места, недостъпни за Лабиринта и Логрус.“
— Звучи ми логично. За съжаление това ме връща отново на изходната точка.
„Не, не е така. Защото това място не е дело на Дяволския Чекрък. То е съществувало винаги. Научих това от Логрус.“
— Сигурно би трябвало да изпитам някакво дребно облекчение при тази мисъл, но…
Не успях да завърша изречението си, тъй като най-неочаквано забелязах някакво раздвижване. Беше край един друг олтар, който може би не бях забелязал преди това. Зад него бе застанала жена с бяла коса и черна кожа, а върху плочата му бе прикован мъж в бяло и черно. Новата двойка изглеждаше абсолютно идентична с първата, само дето сега ролите бяха разменени.
— Не! — изкрещях. — Престанете!