Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Ускорих темпото и скоро край мен се появиха галерии, амфитеатри и подобни на каменни гори групи мегалити. На няколко пъти ми се стори, че нещо се движи сред тях, но при тази оскъдна светлина това спокойно можеше да е и зрителна измама.
„Долавяш ли нечие присъствие?“ — попитах Фракир.
„Не“ — отвърна ми тя.
„Стори ми се, че видях нещо да се движи.“
„Може наистина да си го видял. Във въображението си.“
„Само след ден общуване вече си започнала да схващаш идеята на сарказма.“
„Не ми се ще да го казвам, шефе, но всичко това се дължи на теб. Няма кой друг да ме научи на добри обноски и прочие.“
„Точка за теб“ — казах. — „Да те предупредя ли, ако усетя някаква опасност?“
„Едно на едно, шефе. Знаеш ли, тази размяна на остроумия ми хареса.“
След няколко минути отново забавих темпото. Далеч пред нас, вдясно от пътеката, блещукаше нещо. Цветът на пулсиращата светлинка се променяше от червено в синьо при всяко следващо трепване. Изглеждаше странно, но не чак толкова, че да ме разтревожи.
„Да“ — обади се Фракир, — „не е зле да имаш едно на ум. Само не ме питай какво би трябвало да очакваш. Долавям само някакъв най-общ намек за заплаха.“
„Може би ще успея просто да се промъкна край него, каквото и да е то.“
„За целта ще ти се наложи да се отклониш от пътеката. И тъй като тя води право към кръга камъни, откъдето идва светлината, бих те посъветвала да не го правиш.“
„Никой не ми е казвал да не се отклонявам от пътеката. На теб случайно да са ти казвали нещо подобно?“
„Знам само, че трябва да следваш пътеката. Нямам представа какво би станало, ако се отклониш.“
„Хм.“
Пътят кривна вдясно и се насочи право към огромен кръг масивни камъни. Продължих почти ходом, но гледката остана непроменена. Когато се приближих, огледах мястото по-внимателно и установих, че пътеката влиза в кръга и свършва там.
„Прав си“ — съгласи се Фракир, — „изглежда досущ като бърлога на дракон.“
„Но все пак ще трябва да влезем вътре, така ли?“
„Да.“
„Дай да го направим тогава.“
Спрях да тичам и тръгнах с отмерена крачка към източника на светлината.
Вътре в кръга светлината ставаше някак по-различна. Всичко беше по-ярко, макар и все така в познатата черно-бяла гама. Въздухът бе изпълнен с игриви искрици. За пръв път от параклиса насам видях нещо, което наистина изглеждаше живо — подът бе покрит със сребристо подобие на трева, по чиито листенца се бе събрала роса.
Спрях. Фракир трепна по доста странен начин — по-скоро като израз на удивление, а не като намек за някаква опасност. Вдясно от мен имаше олтар, но не като онзи, който прескочих в параклиса. Този тук представляваше груба каменна плоча, поставена върху няколко заоблени камъка. По него нямаше нито свещи, нито извезани платна или пък други култови предмети, които да правят компания на прикованата за китките и глезените дама. Тутакси си спомних за една доста неприятна ситуация, при която аз самият бях изпаднал в подобно положение. Може би именно заради това дамата спечели моето благоразположение, за разлика от странния индивид, застанал зад олтара с вдигната лява ръка, в която проблясваше кинжал. Дясната половина от фигурата беше наситено черна, а лявата — ослепително бяла. Без много да му мисля, хукнах към него. Моето заклинание „Концерт за месомелачка и микровълнова печка“ би го накълцало и изпържило за части от секундата, но за съжаление нямаше как да се възползвам от магическите си специалитети, без да изрека гласно ключовите думи.
Докато тичах към него ми стори, че усещам погледа му, въпреки че едната му половина беше твърде мрачна, а другата — прекалено светла, за да различа чертите му. Изведнъж кинжалът се спусна със светкавична скорост и острието му потъна до дръжката в гърдите на жената. Тя изкрещя и от раната бликна кръв — шокиращо червена на фона на този черно-бял свят. Кръвта изпръска ръката на зловещия жрец, а аз осъзнах, че все пак съм можел да използвам някое от заклинанията си и да спася жертвата.
Олтарът се срина пред очите ми и цялата картина се превърна в сив водовъртеж. Кръвта се примеси с всичко останало, оставяйки алени ивици, които постепенно избледняха до розово, после до сребристо и накрая се изгубиха в общата маса. В мига, в който се озовах там, по земята проблясваше само странната трева. Нямаше и следа от олтара, жреца и жертвоприношението.