Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Рано или късно ще ти се наложи да излезеш от кръга — каза той.
— По-скоро късно — отвърнах аз.
— А проблемите ти ще си останат там, където са и сега.
Кимнах.
— Но затова пък ще съм си починал — отговорих.
— Тогава си струва. Успех.
— Благодаря.
Сънят се разпадна на хаотични образи. Май си спомням, че малко след това се озовах вън от кръга, опитвайки се да измисля начин да се върна отново вътре…
Събудих се, без да съм сигурен каква точно е причината за това. Знаех само, че едва ли е бил някакъв шум. Просто изведнъж се озовах на крака, готов да отвърна на всяка атака, и първото нещо, което видях, беше някакъв опърпан гном, сграбчил гърлото си с две ръце. Сгърченото му в непривична поза тяло лежеше неподвижно до купчината оръжия.
— Какво става тук? — се опитах да попитам.
Прекосих помещението и коленичих до дребничкия, но широкоплещест тип. Опитах се да напипам сънната му артерия, но пулс липсваше. В същия миг обаче усетих леко трепване около китката си. Фракир се появи на пода и се плъзна към ръката ми.
„Ти ли оправи този тип?“ — попитах.
Усетих ново леко трепване.
„Самоубийците обикновено не свършват по този начин“ — отговори тя.
„Защо не ме събуди?“
„Защото се нуждаеше от почивка, а аз можех да се справя и сама. Все пак връзката ни е по-силна, отколкото предполагах. Извинявай, че те събудих.“
Протегнах се.
„Колко време спах?“
„Няколко часа, струва ми се.“
„Малко съжалявам за това“ — казах. — „Тази купчина вехтории не струва колкото нечий живот.“
„Сега вече струва поне толкова“ — отговори Фракир.
„Така е. Ти поне получи ли някаква допълнителна информация?“
„Нещата са малко по-ясни, но не дотолкова, че да предприемем някаква следваща стъпка. Трябва да изчакаме до сутринта.“
„А твоята информация включва ли нещо по въпроса с прехраната?“
„Да. Зад олтара трябва да има съд с вода и къшей хляб. Но те са чак за сутринта. Дотогава ще трябва да постиш.“
„Само при условие, че вземам цялата история на сериозно“ — казах аз и тръгнах към олтара.
Направих само две крачки и светът започна да се разпада. Подът на параклиса се разтресе, а аз чух първите звуци, откак се бях озовал на това място — плътен рев и стържещи звуци се разнесоха дълбоко изпод краката ми. Залп от цветове проблесна сред черно-белия декор и едва не ме ослепи. После цветовете изчезнаха и стаята се раздвои. Белотата в очертанията на сводестия вход стана още по-ярка отпреди. Наложи ми се да предпазя очите си с ръка. Обърнах се и видях, че трите врати на отсрещната страна са изпълнени от плътен мрак.
„Какво… става?“ — попитах.
„Нещо ужасно“ — отвърна ми Фракир, — „нещо отвъд моите възприятия.“
Сграбчих дръжката на меча си и прехвърлих набързо заклинанията, с които все още разполагах. Но още преди да успея дори да помисля за следващия си ход, над мен се спусна смазващото усещане за нечие присъствие. Неговата мощ ме разтърси до такава степен, че ми се стори абсолютно безсмислено да вадя оръжието си или да използвам някое заклинание.
При други обстоятелства щях мигом да призова Логрус, но сега дори тази моя способност бе блокирана. Опитах да се прокашлям, но от това също не излезе нищо. После в сърцевината на ослепяващата светлина се зароди някакво движение…
Пред мен доби форма образът на Еднорога, сътворен като тигъра на Блейк от жива жар. Гледката беше толкова болезнено ярка, че отвърнах поглед.
Обърнах се към дълбокия, студен мрак, но и там не намерих покой за очите си. Нещо се раздвижи в тъмната бездна и оттам се разнесе стържещ, метален звук. Последва оглушително просъскване. Подът се разтърси отново. Раздвижиха се няколко криволичещи линии и още преди бляскавите контури на Еднорога да се очертаят окончателно на фона на ослепителната светлина, идваща от входа, на пода на параклиса се появи огромната глава на едноока змия. Застанах така, че да мога да следя и двете митични създания с периферното си зрение. Просто не можех да погледна директно което и да е от тях, но усетих, че техните погледи са се спрели върху мен. Еднорога на Реда и Змията на Хаоса. Усещането определено не беше от приятните и аз отстъпих с гръб към олтара.