Вълка от Уолстрийт

Но сега, с двойната миша дупка… с роднините на жена ми като втори пласт защита… ами, нещата вече не изглеждаха толкова рисковани!

И тогава се сетих за Патриша, лелята на жена ми — не, моята леля Патриша. Защото тя беше станала и моя леля! Още при първата ни среща осъзнахме колко сме близки по дух. Което си беше съвсем неочаквано, като се има предвид в какво състояние ме беше заварила. Беше преди две години в лондонския хотел „Дорчестър“. Тя ме намери в стаята ми насред една моя криза от предозиране с куалуди. По-точно казано, завари ме, докато се давех в тоалетната чиния. Но вместо да ме укори, тя остана с мен цяла нощ и държа главата ми над тоалетната, докато тялото ми не изповърна всичката отрова, която доброволно му бях натресъл. Сетне, докато се давех под вълните от паника, причинена от всичката кока, дето бях изшмъркал, прокара пръсти през косата ми, както правеше мама, когато бях малък. Ксанаксът, който трябваше да потуши паниката, вече го бях повърнал. И буквално не се побирах в кожата си. На другия ден обядвахме заедно и тя успя някак си да ме убеди да се откажа от дрогата, без дори да ме кара да се чувствам виновен заради това, което беше видяла. Та тогава изкарах чист цели две седмици. С Надин бяхме на почивка в Англия и никога не сме прекарвали по-добре. Чувствах се толкова щастлив, че дори обмислях да се преместя да живея там, да направя леля Патриша част от живота си. Но дълбоко в себе си знаех, че това е само фантазия. Животът ми бе в Съединените щати; „Стратън“ беше в Съединените щати; моята власт бе в Съединените щати, а това означаваше, че трябва да се върна в Съединените щати. И когато най-накрая се прибрах в Съединените щати, под топлите грижи на Дани Поуръш и Елиът Лавин и останалите екземпляри от веселата ми дружина брокери, пристрастието ми към дрогата моментално се възвърна. И то по-силно от преди, понеже болката в кръста само подклаждаше огъня.

Леля Патриша беше на шейсет и пет, разведена, пенсионирана учителка и таен анархист. Щеше да е идеална. Изпитваше презрение към всичко свързано с правителствата и човек можеше да й се довери без колебание. Ако я помолех да направи това за мен, тя щеше да пусне най-топлата си усмивка и още на другия ден да се качи на самолета. Освен това леля Патриша нямаше пари. Всеки път, когато я видех, й предлагах пари, които щяха да й стигнат поне за година напред. И тя всеки път отказваше. Беше твърде горда. Но сега щях да й обясня, че сумата ще се явява напълно заслужено възнаграждение за оказана ми услуга. Можеше да харчи колкото си иска. Направо щях да я превърна от просякиня в принцеса. Нима идеята ми не беше прекрасна! А и тя надали щеше да се докосне до тия пари! Беше израснала сред руините на Втората световна война и понастоящем живееше с мизерната си учителска пенсийка. Нямаше си и понятие как се харчат яки суми, дори и да искаше! Щеше да похарчи известна част от тях, за да поглези двамата си внуци. Нищо лошо няма в това! Мисълта направо стопли сърцето ми.