Том 8 (Романси и сонети)
- Автор: Шекспир Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валери Нисимов Петров
- Жанр: Прочая поэзия
Электронная книга - «Том 8 (Романси и сонети)». Краткое содержание книги:
когато го приемат за такова,
а не, когато е. Това разбрали,
ний полза ще извличаме от всичко
наоколо и често за утеха
ще виждаме, че бръмбарчето дребно
е в твърдата си броня по-спокойно
от мощния орел. Тоз наш живот е
по-честен от това да се покланяш,
за да те ритнат; по-богат от туй
да чакаш в леност подкупи; по-горд
от шумоленето в разкошни дрехи,
чиято сметка още е открита
в тефтера на шивача. Не, това
не е живот пред нашия!
ГВИДЕРИЙ
Вий, татко,
говорите от своя дълъг опит,
а ний, едва оперени, не сме
излитали далеч от туй гнездо
и въздуха не знаем вън от него.
Навярно този тих живот е сладък
за вас, видял опасности и бури,
и подходящ за вашите години,
но той за нас е клетка, блян в легло,
бездействие и мъка на длъжник,
не смеещ нос да подаде от прага
на своя дом!
АРВИРАГ
Какво ще правим,
когато остареем като вас
и мрачният декември с дъжд и вятър
заблъска вън? В таз дупка мразовита
с какво ще съкращаваме тогава
безкрайните си нощни часове?
Не сме видели нищо! Зверове сме:
с лисича хитрост жертвите си дебнем
и с вълча стръв прехраната си търсим,
но доблестта ни е да гоним туй,
което бяга! Като птички в клетка
ний в този пущинак свободно пеем
възхвала на затвора си!
БЕЛАРИЙ
Как само
говорите! Да бяхте опознали
покварата на градския живот
и нравите на двора, в който трудно
човек удържа поста си и също
тъй трудно го напуска; чийто склон
тъй хлъзгав е, че падаш непременно
или — което е еднакво лошо —
живееш непрекъснато във страх
от падане; да знаехте какво е
нещастието на войника, който
за слава все опасностите търси,
а, паднал в бой, нерядко получава
позорна епитафия наместо
възхвала върху гроба си; да, често
разжалван бива той за своя подвиг
и трябва при това глава да скланя,
когато порицават го! Деца,
таз повест може да се прочете
по мен самия. Старото ми тяло
е в белези от римски меч и нявга
бе името ми в първата редица
на воинската слава. Бях любимец
на Цимбелин и станеше ли дума
за чест и храброст, мойто име беше
на неговите устни. Бях тогава
като дърво, приведено от плод,
но буря ли, крадец ли — вий сами
му дайте име — една нощ обрули
богатството ми заедно с листата
и ме остави тъй, окършен, гол,
под злобното небе!
ГВИДЕРИЙ
Нетрайна милост!
БЕЛАРИЙ
Невинен бях, но двама подлеци —
за туй съм ви разказвал неведнъж —
успяха със лъжливите си клетви
да вземат връх над честното ми име
и убедиха Цимбелин, че бил съм
във сговор с римляните. И така
прокуден бях и двадесет години
живях сред тез скали във честна волност
и благодарности за нея пращах
към небесата, колкото не бях им
изпращал дотогава… Но това
не са беседи за ловци. Наслука!
Тоз, който пръв удари, ще е крал
на празника, а другите двамина
ще му прислужват. И не ще го плаши
отровата, която мир не дава
на кралските трапези. Среща долу!
Гвидерий и Арвираг излизат.
О, колко трудно е да задушаваш
искрите на природата! Не знаят
тез юноши, че са деца на краля,
а Цимбелин дори не подозира,
че те са живи. Двамата се мислят
за мои и макар да са отрасли
във тази пещера, която свежда
главите им, със мисли те достигат
тавана на дворците и кръвта им
дори в обикновените и долни
занятия показва благородство,
у други липсващо. Когато, седнал
на столчето триного, аз разказвам
на Полидор (или Гвидерий, както
бе кръстен от баща си) за войните,
в които съм участвал, той с духа си