Гръмотевичния щит [bg]

На третия ден лечителят дойде отново. Андромаха и Гершом го заведоха в стаята на болния. Цветът на Хеликаон се бе подобрил, въпреки че още го тресеше. Андромаха гледаше как пустинникът сваля марлята. Доповръща й се, когато видя как маха дебелите гърчещи се личинки и ги пуска в празно гърне. Бяха издути и меки. Раната обаче, макар и все така отворена, изглеждаше по-чиста и не толкова възпалена.

— Трябва ли да добавиш още? — попита тя.

Пророкът се наведе напред и подуши тялото.

— Все още има развала — каза той. — Още три дни.

И с тези думи извади второ гърне и отново постави малки личинки в раната, покривайки ги с нова марля.

Дните минаваха бавно. Съзнанието на Хеликаон се проясняваше по-често, а веднъж дори успя да изяде паница месен бульон и малко хляб. Нощите си останаха тежки. Той плачеше в трескавите си сънища и викаше приятеля си Вола или убития си брат Диомед.

По времето, когато лечителят се върна за втори път, Андромаха бе много изтощена. Сега раната почти се беше затворила и той я почисти и обяви, че е готова за зашиване.

— Всички червеи ли извади? — попита го тя. — Ами ако вътре има още?

— Ще умрат.

— Няма ли да станат на мухи и да започнат да се хранят от него?

— Не. Мухите са живи създания и трябва да дишат. Когато раната се затвори, личинките, останали вътре, ще се задушат.

Той взе извита игла и тъмна нишка и започна да зашива раната. Докато работеше, я попита за будните мигове на Хеликаон и какво е говорил през тях. Слушаше я напрегнато и не изглеждаше щастлив от отговорите й.

— От какво се боиш? — попита го тя накрая.

Той погледна към спящия.

— Сега е малко по-силен и тялото му се бори. Но умът му ме притеснява. Той не се бори. Сякаш духът му е решил, че не иска да живее. Предал се е. Разкажи ми за нападението.