Гръмотевичния щит [bg]

После отново се биеше на стълбите редом с Аргуриос. Беше толкова изморен, а микенците не спираха да идват срещу тях. Нечия ръка го докосна и един глас каза:

— Ела с мен, Златни.

— Трябва да се бия — извика той, докато забиваше меча си във врата на един войник.

— Битката вече е спечелена — каза гласът на Аргуриос. — Ела с мен.

Светът се завъртя и Хеликаон се озова до великия войн, който гледаше надолу. Той също се завъртя и видя самия себе си, покрит в кръв. После гнусният Коланос опъна лъка си. И Хеликаон разбра, че стрелата с насочена към Аргуриос, разбра, че ще го прониже през разбития нагръдник.

— Не! — извика той. — Аргуриос, внимавай!

— Аз съм тук — каза Аргуриос до него. — Стрелата вече е минало. Виждаш ли? — Хеликаон го погледна и видя дръжката, забита в гърдите му. — Не можеш да промениш станалото. Времето ми беше дошло. Ела с мен.

Озоваха се насред красотата на есенен залез. Намираха се в градина, откъдето виждаха как последната светлина на умиращото слънце избледнява на запад. Аргуриос бе облечен в проста бяла туника, а лицето му бе загоряло. Нямаха ги следите oт прекарания в битки живот, нито дълбоките бръчки и кръговете под очите.

— Върни се в света, Хеликаон. Живей — каза той.

— Не зная как — отвърна Хеликаон.

— Нито пък аз… освен в последните дни на живота си. Ние сме малки пламъчета, приятелю, и блещукаме сами в огромния мрак за по-малко от миг. Когато се борим за богатство, слава и чест, това е безсмислено. Народите, за които се бием, един ден ще изчезнат. Дори планините, които сега гледаме, ще станат на прах. За да живеем истински, трябва да копнеем за онова, което не умира.

— Всичко умира — отвърна Хеликаон с тъга.

— Не всичко — каза Аргуриос.

Един слънчев лъч озари бялата каменна пейка в края на градината. Хеликаон видя, че на нея седи жена, която също гледа залеза. Тя се извърна към него и се усмихна. Беше Лаодика. Аргуриос го остави, отиде при нея и я целуна. После двамата седнаха заедно на пейката, вплели ръце, докато светлината изчезваше. Хеликаон се чувстваше изгубен и сам. Микенецът отново се обърна към него.

— Върни се — каза той. — Тя те чака!

Картината изчезна и той отвори очи. Сега лежеше и виждаше омагьосания прозорец отдясно, през който блестяха нощните звезди.

— Върни се при нас, обич моя — прошепна видението на Андромаха.

Хеликаон почувства топлотата на нечие голо тяло до себе си, ръката й върху гърдите му и крака й, допрян в неговия.

— Андромаха? — прошепна немощно. Нямаше значение, че е само привидение. Луната светеше ярко и той виждаше лицето й и красивите й зелени очи, взрени в неговите.