Гръмотевичния щит [bg]

Нито едно от тях не бе Калиопа.

Но аз наистина я обичам, помисли Андромаха. Зная, че е така.

Мислите й се понесоха към остров Тера и великия Храм на Коня и тя се озова там. Беше почти обяд и жриците подготвяха виното за Минотавъра. Дванадесет жени щяха да идат до треперещата скала. Щяха да пеят и да мълвят обредни слова, а после да излеят виното в съскащата пукнатина, докато се опитват да не вдишват вонящите изпарения, които се издигаха изпод земята.

Горещият дъх на Минотавъра.

Калиопа може би беше с тях. Последния път, когато Андромаха участваше в ритуала, приятелката й й намигна и Върховната жрица я сгълча.

Сега, сама в леглото си, Андромаха затвори очи.

— Иска ми се да си тук — прошепна тя, мислейки за Калиопа. После обаче лицето на любимата й се разми и в ума й отново изникнаха ярките сини очи на Хеликаон.

За Хеликаон светът, който познаваше, вече не съществуваше. Той се носеше като привидение през хаотичната плетеница на сънищата. Понякога лежеше на широко легло до магически прозорец, който примигваше между слънцето и луната за миг. Друг път стоеше на палубата на „Ксантос”, докато корабът плаваше по Великата зеленина, или на скалите в Дарданос, наблюдавайки флотилия горящи галери, от които се носеха писъците на моряци, които звучаха като виковете на демонични чайки. Образите се сменяха и трептяха. Само болката беше постоянна, макар и да не можеше да се сравнява с агонията от виденията.

Малкият му брат Диомед, който си играе щастливо под слънцето. Хеликаон чу щастливия смях на момчето… а после видя, че туниката му се е подпалила. Извика, за да го предупреди, но детето продължи да си играе, докато пламъците го поглъщаха. Хеликаон се опита да го достигне, но крайниците му бяха като оловни и всяка стъпка напред само уголемяваше разстоянието помежду им. Кожата на Диомед започна да почернява и той чак тогава се обърна към брат си.

— Помогни ми! — извика момчето. Но Хеликаон не можеше да стори нищо, освен да гледа.

После отново беше на „Ксантос” и стоеше до стария си другар Вола. Слънцето светеше ярко и духаше свеж бриз. Вола се обърна към него и той видя струйка кръв, която обрамчваше врата му като тънка огърлица. Хеликаон се пресегна да докосне раната… и главата остана в ръцете му.

Отвори очи и отново се озова в широкото легло, а луната грееше през прозореца. Чу движение и видя лицето на Андромаха над себе си. Ръката й бе хладна върху лицето му.

— Върни се при нас, Хеликаон — прошепна тя.

Молбата го обърка. Откъде трябваше да се върне и къде? Вече беше навсякъде. Плаваше из Великата зеленина, вървеше из Седемте хълма с Одисей и Биас, а едрият мъж се оплакваше от комарите, които се носеха над блатата. Стоеше на стената на Троя и гледаше към озареното от залеза море, яздеше с Хектор срещу аморитите. Всички събития от живота му се разиграваха отново и отново, от детските му страхове и самоубийството на майка му до трагедиите от зрелия му живот и смъртта на онези, които обичаше.