Левиатан [bg]

Двадесет и пет

Алек беше нещастен, унизен и изтощен. Но не можеше да спи — беше прекалено студено.

Навсякъде в ранения кораб имаше счупени прозорци и дупки от куршуми, а по наклонените коридори се гонеха ледени ветрове. Дори в каютата на Алек, която бе със заключена врата и затворен люк, бе мразовито. Вместо с газова лампа, на която да топли ръцете си, помещението се осветяваше от същите зелени червеи, които покриваха кожата на кораба. Дузини от тях бяха поставени в един фенер, провесен от тавана и се гърчеха като блещукащи въшки.

Целият кораб гъмжеше от всякаква безбожна сган. Ужасните шесткраки кучета кръстосваха свиващия се балон, а въздухът бе пълен с всякакви летящи създания. Дори вътре в гондолата по стените бягаха земноводни от всякакъв калибър. Докато офицерите на кораба разпитваха Алек, един говорещ гущер с лепкави лапки сновеше насам-натам по наклонения таван и повтаряше уловени части от разговора им.

Не, че Алек бе казал кой знае какво. Отговорите на въпросите им, като откъде е дошъл и защо е там, се простираха отвъд тяхното разбиране. Нямаше смисъл да казва на Дарвинистите истинското си име — никога нямаше да му повярват, че е син на ерцхерцог. А когато се опита да им обясни колко е опасно да го държат там, предупрежденията му бяха прозвучали като празни и пресилени заплахи.

Беше се държал като такъв глупак — това грамадно създание, тези хора му бяха толкова чужди. Беше лудост от негова страна да се опита да прекоси бездната между техния свят и неговия.

Заключен в студената, мрачна каюта, Алек се зачуди дали благородните му намерения не бяха обикновена смешка още от самото начало. Сякаш някой би могъл да носи храна за стотина души през ледника, всяка вечер и то тайно. Може би бе дошъл от нездраво любопитство, привлечен като дете към умряла птичка на земята.

През малкия люк на каютата черният хоризонт бавно посивяваше. Времето му изтичаше.

Ото Клоп скоро щеше да стане за втората смяна. Една бърза обиколка щеше да изясни, че Алек липсва от замъка, а не беше нужно особено въображение, за да се досетят къде е отишъл. Само след няколко часа граф Волгер щеше да гледа към падналия кораб, да крои плановете си и да размишлява върху факта, че наследникът на трона на Австро-Унгария е пълен идиот.

Алек стисна зъби. Поне бе постигнал нещо.

Онзи млад авиатор — Дилан, щеше да измръзне до смърт, ако бе останал да лежи в снега цяла нощ. Но Алек го бе спасил от бялата смърт. Може би така човек запазваше здравия си разум по време на война — като прави куп благородни дела сред хаоса.