Левиатан [bg]

— Няма нищо, зверчета — обади се Дерин със спокоен глас. — Ще се отдръпнете ли, само малко, моля ви? Плашите нашия приятел тук, а не искаме да дръпне скапания спусък, нали?

Най-близката хрътка надигна глава и нададе нисък вой. Дерин дочу викове — хората викаха зверчетата обратно. Около тях се напълни със зелени сенки от фенери, пълни със светлочервеи.

Алек въздъхна, а мускулите му се отпуснаха.

— Пусни пистолета — каза тя. — Моля те?

— Не мога — отвърна той. — Стискаш пръстите ми.

— О… — Дерин осъзна, че ръката й е все още обвита около неговата. — Хубаво, ако те пусна нали няма да ме застреляш?

— Не бъди глупав — отговори той. — Досега да съм те застрелял, ако исках да го направя наистина.

— Глупак ли ме наричаш? Скапан пъзльо! Едва не ни вдигна всички във въздуха! Не знаеш ли как мирише водородът?

— Разбира се, че не — отговори той и я изгледа с гнусливо изражение. — Що за нелеп въпрос е това?

Тя отвърна на погледа му, а после отпусна хватката си. Момчето остави пистолета да падне и се изправи, заставайки предпазливо лице в лице с мъжете около него. Дерин скочи на крака, изтупвайки сняг от летателния си костюм.

— Какво става тук? — дойде един глас от тъмнината. Беше г-н Роланд — старшият на отговорниците по такелажа.

Дерин отдаде чест.

— Кадет Шарп докладва, сър. Бях в безсъзнание след катастрофата, а когато се свестих, това момче беше на място. Даде ми тези торбички — пълни с лекарства, както предполагам. Живее някъде в околността, но не казва къде. Опитах се да го спра за разпит, а той извади оръжие, сър!

Тя коленичи и вдигна пистолета, подавайки го гордо на г-н Роланд.

— Но аз успях да го обезвредя.

— Нищо подобно — промърмори Алек, а после се обърна към г-н Роланд. Изведнъж нервността му се бе изпарила някъде. — Настоявам да ме пуснете!

— Така ли? Веднага ли? — Г-н Роланд изгледа строго Алек, а после насочи поглед към пистолета. — Австрийски е, нали?

Алек кимна.

— Предполагам.

Дерин се вторачи в него. Значи в крайна сметка може би наистина беше Машинист?

— И откъде го имате? — попита г-н Роланд.

Алек въздъхна и кръстоса ръце.

— От Австрия. Всички се държите абсурдно. Дойдох само, за да ви донеса лекарства, а вие се отнасяте към мен като към враг.

Изкрещя последната дума и една от хрътките излая. Алек се сви и погледна ужасе`н надолу.

Г-н Роланд се засмя.

— Е, щом сте тук само, за да помогнете, значи не би трябвало нещо да ви тревожи. Последвайте ме, млади господине. Ще разнищим цялата тази история.

— Ами аз, сър? — попита Дерин. — Аз го залових!

Г-н Роланд я изгледа с онзи поглед, който всички пълноправни офицери пазеха за обикновените кадети — сякаш поглеждат към нещо върху обувката си.

— Ами, защо не занесете торбичките на учените? Вижте дали няма да им свършат някаква работа.

Дерин отвори уста да протестира, но думата "учени" я подсети за д-р Барлоу. Точно преди удара тя се беше запътила към машинното. А там беше пълно с разни джаджи и резервни части — не беше най-подходящото място, където да се преобръща човек при катастрофа!

— Тъй вярно, сър — отвърна Дерин и се насочи тичешком към кораба.

След като се извини набързо на наполовина спадналия въздушен звяр, тя се хвана за въжетата и се набра нагоре. Ръцете й трепереха и все още бяха слаби, но щеше да й отнеме сума време да заобиколи грамадното животно — затова нагоре и точка по въпроса.

Издърпа се по-нависоко, прогонвайки въпросите, които изникваха в главата й за странното момче.