Другият [bg]

Ралф не чу края на фразата, защото пред очите му се разигра невероятна сцена. Докато Дулин и Гилстрап гледаха струпаните зад преградите хора, Тери помагаше на човека с каубойската риза да се изправи. Каза му нещо, което Ралф не чу, въпреки че също като другите му сетива в момента и слухът му бе необичайно изострен. Онзи кимна и си тръгна, като избърса кръвта от лицето си с ръкава на ризата си. По-късно Ралф щеше да си спомни този кратък епизод от дългата пиеса. Споменът щеше да го преследва през дългите нощи, когато сънят упорито отказва да го споходи: въпреки че ръцете му са оковани с белезници, Тери помага на онзи да се изправи… докато храчката още се стича по страната му. Все едно беше сцена от Библията.

Зяпачите вече бяха безброй и скоро щяха да са неудържими. Въпреки усилията на полицията някои се бяха добрали до двайсетте гранитни стъпала пред главния вход на сградата. Отвътре изскочиха охранители на съда — едър, пълен мъж и кльощава жена — и се опитаха да помогнат на полицаите да освободят пътя на арестанта. Някои се отдръпнаха, но други се втурнаха на местата им.

Като капак на всичко Гилстрап и Дулин заспориха. Заместник-прокурорът искаше да върнат Тери в автомобила, докато полицията овладее положението. Шерифът пък настояваше незабавно да вкарат в съда арестанта и Ралф Андерсън мислено го подкрепи.

— Няма време за спорове — извика им. — Тръгваме. Ние с Юн ще вървим пред вас.

— Извадете си оръжията — изпъхтя Гилстрап. — Ще се стреснат и на бърза ръка ще се отдръпнат!

Разбира се, това не само беше против правилата, ами бе пълно безумие и Дулин и Ралф само се спогледаха. Шерифът и помощник-прокурорът пак хванаха Тери и го поведоха напред. Поне пред стъпалата нямаше нито репортери, нито зяпачи. В циментовия тротоар блещукаха люспици слюда. „Ще ги виждам и след като влезем — помисли си Ралф. — Ще греят пред очите ми като миниатюрно съзвездие.“

Синият автобус се залюля — арестантите се хвърляха ту на едната, ту на другата страна и продължаваха да припяват „Смърт, смърт!“ заедно с множеството отвън. Зави аларма на кола — двама младежи се бяха покатерили на едно новичко камаро — единият на предния капак, другият на покрива — и танцуваха. Ралф забеляза, че телевизионните камери работят, и си представи как ще изглеждат местните хора в очите на зрителите от другите райони на щата, когато репортажът бъде излъчен в новинарската емисия в шест вечерта — като хиени. Всеки се виждаше съвършено ясно, всеки бе гротеска. Ралф видя как русокосата от Канал 7 отново падна, ударена от плаката със спринцовката, как стана и как устните ѝ се разтегнаха в неприятна усмивка, когато си опипа главата и се втренчи в окървавените си пръсти. Видя човек с татуировки по ръцете; около главата му беше омотана жълта кърпа, чертите на лицето му бяха като размити — може би от белези от изгаряния, с които пластичните хирурзи не са се справили. „Пръснала го е запалена мазнина — помисли си. — Сигурно се е напил и е решил да си приготви свински пържоли.“ Видя как мъж размахва каубойска шапка, все едно е на родео. Видя как Хауи води Марси към стъпалата (двамата вървяха с наведени глави, сякаш да се защитят от насрещен вятър) и как някаква жена пристъпи напред и показа среден пръст на Марси. Видя човек с брезентова вестникарска чанта през рамо, който беше нахлупил плетена вълнена шапка въпреки жегата. Видя как някой удари в гърба едрия охранител от съда и как той щеше да падне, ако широкоплещеста чернокожа жена не го беше хванала за колана. Видя тийнейджърка, която се беше качила на раменете си приятеля си. Тя размахваше юмруци и се смееше, едната презрамка на сутиена ѝ се беше смъкнала до лакътя ѝ. Презрамката беше яркожълта. Видя момче със заешка устна и с тениска с щампа на усмихнатото лице на Франк Питърсън. Под щампата пишеше: ПОМНЕТЕ ЖЕРТВАТА. Видя хора, които размахваха саморъчни табели и плакати и крещяха. Зейналите им уста бяха като дупки, облицовани с червена коприна, и с бели зъби. Чу как някой наду тромба на велосипед. Погледна Сабло, който беше разперил ръце, за да удържа прииждащите хора, и разгада изражението му: „Издънихме се мегаяко!“