Другият [bg]

3.

Ралф се чувстваше горе-долу добре, когато умът му беше зает с прозаичното ежедневие: какво ще има за вечеря, кога да придружи Джийни до супермаркета, за да ѝ помогне с покупките, да не пропусне вечерното обаждане на Дерек от летния лагер (сега синът му телефонираше по-рядко, явно беше преодолял тъгата по дома). Замислеше ли се за Тери обаче (всъщност мислеше само за него напоследък), незабавно се задействаше нещо като свръхсъзнание, сякаш умът му се опитваше да си внуши, че всичко е като преди: горе си е горе, долу си е долу и капчиците пот над горната му устна са само понеже е много горещо, а климатикът на колата е скапан. Да, човек трябва да се радва на всеки ден, защото животът е кратък, но случващото се тези дни му идваше в повече. С изчезването на филтъра в съзнанието изчезваше и „голямата картина“. Нямаше гора, само дървета. Понякога беше още по-лошо — нямаше и дървета, само дървесна кора.

Щом малката процесия наближи сградата на окръжния съд, Ралф даде десен мигач и се престрои зад автомобила на шериф Дулин. Репортерите, които бяха причаквали арестанта да излезе, вече прииждаха и си пробиваха път през насъбралото се множество; два пъти повече хора, отколкото онези пред затвора, се бяха натъпкали като сардели на моравата пред сградата. Ралф забеляза емблемите на няколко телевизионни канала, щамповани на тениските на репортерите, под мишниците им вече се бяха образували тъмни кръгове от пот. Русокосата репортерка от Канал 7 в Кап Сити също се появи, косата ѝ беше разрошена, вадички пот се стичаха по лицето ѝ и размазваха тежкия ѝ грим.

И тук имаше полицейски заграждения, но приливите и отливите на блъскащата се тълпа вече бяха съборили няколко. Дузина полицаи — половината от местното управление, половината от шерифската служба, се опитваха да не допуснат никого на тротоара и на стълбите към съда. Разбира се, не бяха достатъчно, но по време на летните отпуски полицията винаги страдаше от недостиг на хора.