Защото вярваш в любовта
- Автор: Патни Мэри Джо
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Ирис»
- ISBN: 954-455-044-5
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Защото вярваш в любовта». Краткое содержание книги:
— Чувството не е взаимно — отговори остро Катрин. — Що за човек е този мой дядо, щом е лишил от наследство сина си само защото се е оженил за прекрасна жена като мама?
— Лердът е много упорит стар мъж — отговори спокойно адвокатът. — И много самотен. Разбирам съмненията ви, но ви моля да помислите. Лердът е единственият ви кръвен роднина. Ако откажете, ще лишите от наследство не само себе си, но и дъщеря си, и другите деца, които можете да имате. И още нещо: ще се лишите от единствено по рода си наследство.
Катрин чу копнеж в думите му и попита съчувствено:
— Познавате ли острова?
— Баща ми е роден там. Той е първият лондонски агент на лерда, аз наследих работата му. Често посещавам острова. Диво, но прекрасно място. — Усмивката му издаваше смущение. — Бих казал, че в него има нещо магично.
Катрин отново чу гласа на майка си: «На острова са напъпили жълтите нарциси.» След кратка пауза баща и бе отговорил: «Скоро ще цъфнат.» Тя беше твърде малка, за да усети копнежа, скрит в тези банални забележки. Изведнъж закопня да види острова, където бяха отраснали родителите й. Непременно да спечели наследството, което щеше да й осигури финансова свобода. И да направи Ейми уважавана млада дама.
— Дадохте ми достатъчно поводи за размисъл, мистър Харуел. Утре ще ви уведомя за решението си.
— Отлично. — Адвокатът стана да я изпрати. — Моля ви, доведете и съпруга си. Той е много важно лице в сделката.
Катрин излезе навън и примигна срещу яркото слънце. Наследството щеше да реши всичките й проблеми. Едно беше напълно ясно: трябваше й съпруг, и то колкото се може по-бързо.
18
Бяха минали много години, откакто Майкъл беше стъпил за последен път в Ашбъртън Хаус, но там нямаше промени. Къщата беше все така огромна, великолепна, задушаваща. Икономът Ригс беше посивял, но лицето му беше все така надменно.
Майкъл му подаде шапката си.
— Предполагам, че бдението е в покоите на херцога?
— Да, лорд Майкъл.
Без да бърза, Майкъл изкачи величествената вита стълба. Докато стъпваше по полираните мраморни стъпала, той си припомни как се спускаше по корем по парапета. Всеки път, когато го спипваха, получаваше наказание, но това беше едно от малкото му удоволствия.
Макар че външно не бяха настъпили промени, Майкъл веднага усети разликата в атмосферата. Всички чакаха смъртта на господаря. Един лакей с напудрена перука и тесен панталон стоеше пред вратата на херцога. Като позна младия Кениън, той се поклони и му отвори.
Майкъл пое дълбоко въздух, влезе и прекоси дневната, която водеше към спалнята на херцога. Опита се да си спомни влизал ли е някога там и реши, че не е. Баща му не позволяваше на децата си да проникват в личната му сфера.
Спалнята беше затъмнена, миришеше на лекарства и гниене. За Майкъл беше истински шок да види измършавялото тяло на баща си в леглото. В сравнение с яркочервеното кадифе и масивните резбовани колони той изглеждаше съвсем мъничък. Великанът от детството му умираше. Като войник той уважаваше могъществото и окончателността на смъртта и сега изпита нещо като съчувствие. Най-после четвъртият дук Ашбъртън беше намерил противник, който щеше да го победи.
В помещението стояха дузина мъже и жени: брат му и сестра му със съпрузите си, камериерът и секретарят на херцога, няколко лекари. Контеса Херингтън, сестрата на Майкъл, го видя първа.
— Изненадвам се да те видя тук — изсъска тя. Майкъл стисна зъби.
— Ако присъствието ми е нежелано, Клаудия, това може да се уреди много просто.
Брат му, бъдещият херцог, се намеси със смръщено чело:
— Тук не е място за караници. Аз помолих Майкъл да дойде, защото татко иска да го види. — Макар че всички членове на семейство Кениън бяха едри, с гъста тъмнокестенява коса и остро изсечени черти на лицето, маркиз Бенфийлд имаше студените очи и коравия авторитет на човек, възпитан да бъде херцог. В детството си братята се разбираха доста добре. Разликата помежду им беше само две години и като дете Майкъл наричаше брат си Стивън. Но от десетина години насам използваше само името Бенфийлд.
— Майкъл ли дойде?
Дрезгавият шепот накара всички да се обърнат към леглото.
— Да, сър, дойдох. — Майкъл приближи и погледна баща си. Херцогът беше само сянка на предишния великан. Останал само кожа и кости, той беше запазил желязната си воля и в очите му все така пламтеше гняв.