Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Електронна карта. С буквата „В“ и персонален номер. Не може да се фалшифицира, има нещо специално.
— Я виж ти… И щом някой дойде при него с такава карта, той го приема с доверие, така ли?
— Да… Ако се каже на Беса, че никакво маце не е пипало чантата, той ще ги накълца всичките. Ако откриете Беса и ме защитите пред него, ще ви издам всичко накуп и подробно.
Романова се разходи из стаята, пусна студената вода без видима причина, после я спря.
— Ти ми дърдориш тук за Беса, защото си заинтересован. Искаш с нашите ръце да направиш на кайма господарите си. Умно. Но намирането на прословутата чанта и най-вече на онзи, който я е задигнал, е и в наш интерес. Само че имай предвид: аз съм честен партньор, не по-малко жесток от твоите мафиоти. И следствието ще си върви по всички правила. Щом разкрием бандата — никой не ти е виновен. Имаш някакъв шанс да си облекчиш положението… Но това не е толкова важно, престъпната пасмина е безброй, а почтените хора се броят на пръстите на едната ръка. Затова първо ще имам грижа за тях, после ще гоня престъпниците.
Настъпи мълчание и в тишината се чу как куркат червата на Гончаренко.
— Разбрах, че гладуваш, боиш се да не те отровят, така ли е? Щом ти оставя Золотарьов, той няма да допусне… Значи не искаш да се възползуваш от шанса си?
27
Той престана да блъска чак когато осъзна, че все едно никой не го чува. Удряше ребром и дланта му се нарани, кървеше. Докосна лицето си и установи, че то цялото беше един подпухнал нос. От самосъжаление му се доплака: колко ли време ще виси в тази килия, докато разследват случая, а там чакат помощта му, и то веднага. Струваше ми се, че без него няма да успеят, ще се объркат. Седна на бетонния под и остана така два часа, втренчен без мисъл в решетката на прозорчето, докато вратата не загромоля и не се чу гласът на непознат тъмничар:
— Турецки за разпит.
Зарадван скочи на крака, слава Богу, сега всичко ще се изясни. Почти щастлив протегна ръце за белезниците. В края на краищата той е „свой“ човек, мястото му не е между тези стени, „своите“ го познават, „своите“ знаят, че той… че той… Спря го ужасна мисъл: „своите“ нищо не знаят. Още много време ще трябва да мине, докато уточнят, че той няма нищо общо с фирмата на Ключански, кой по-добре от него знае с какво усърдие и дори наслада нашите правни органи тъпчат събратята по професия, стига да им падне такава възможност.
В рамото му остър като цев се опря тъмничният ключ:
— Движение!
И той пак закрачи по лабиринтите от коридори и чупки в бутирския затвор, ръцете му бяха с белезници, не се обръщай, не говори…
Дежурният отвори вратата и Турецки въздъхна с облекчение — зад писалищата седяха неговите колеги: зам. главният Амелин и следователят от градската прокуратура Чуркин. Целият му страх мигом се изпари — ето, дошли са да го освободят. Но Амелин дори не вдигна поглед, забил нос в папките, а Чуркин критично изгледа разбитата му физиономия и каза почти приятелски, както му се счу:
— Седни, Турецки, почерпи се една цигара. Сега ще ти свалят белезниците.
— Не, каква цигара… Да се махаме час по-скоро! Слава Богу, че са пратили тъкмо колегите. Свалете ми прангите…
Амелин откъсна личицето си от бумагите и изписука:
— Седнете отсреща, гражданино Турецки! Въпросите ще задавам аз, вие ще отговаряте.
— На какви въпроси да отговарям?! Нали разбирате, че погрешно съм задържан, когато по лична работа се бях отбил при Ключански!
— Моля да не крещите по време на разпита — отново изписука Амелин, а Чуркин се ухили.
— Разпит ли?! — още по-високо изкрещя Турецки. — Да не сте откачили и двамата? Какъв разпит! На никакви въпроси не отговарям! Ако е необходимо, ще дам подробно писмено обяснение как стана всичко. Но не тук, не в затвора Бутирки, а в моя служебен кабинет.
— Вече нямате служебен кабинет, Турецки. — Амелин високомерно хвърли пред Турецки няколко листа, изписани на машина.
Турецки понечи да му ги запрати в лицето — направи рязко движение, но беше забравил, че е с белезници. В същия миг замря: видя на един от тях името Бабаянц. „Съвместно с Г. О. Бабаянц организирахме престъпна група…“ Турецки неволно се сниши на стола — престъпна група ли?! С Бабаянц?! Кой е организирал такава група с Бабаянц?! Отново погледна — няколко реда по-долу: „… Главният прокурор Зимарин започна да ни подозира и ние решихме да го очистим. Разработихме плана за неговото убийство…“
Не, как е възможно! Не е сън, не е някаква кошмарна кримка — всичко е наистина.
Наложи се да прочете всичко останало, като запомняше всяка подробност — по тъй наречения метод на „бавното четене“.