Египетската тайна на Наполеон
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Младенова Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Египетската тайна на Наполеон». Краткое содержание книги:
Според небесните знаци, както и според тайното евангелие на Марко, дошло е Времето, когато тайната формула на безсмъртието, завещана от Изида, ще се появи на бял свят. Наполеон ли е избраникът на съдбата, предопределен да научи хилядолетната тайна? Дори да е така, той не е единственият, стремящ се към вечен живот. Към него се домогват и последователите на древните секти на Хор и Сет, на Светлината и Мрака. Ще успее ли Наполеон, с помощта на екзотичната красавица Надия, да достигне заветната цел? Кой ще получи тайната на безсмъртието?
— Никога не съм го чувал да говори за него, мадам. Кой е този човек?
— О, невежи ми войнико — засмя се тя. — Фичино бил роден в Италия по същото време като Фламел и според това, което ни обясни графът, бил на служба при мецената Козимо де Медичи, където отговарял за събирането под един покрив на всички хуманисти по онова време. Тази импровизирана академия дала ход на Ренесанса, мосю!
Наполеон се сепна. Трудно му беше да повярва, че тази мърлява гостилничарка говори напълно непринудено за идеи, които очевидно се простираха извън разбиранията й.
— И кажете ми, мадам Нервал, какво общо има този Фичино с възстановяването на египетската религия и с нашия общ приятел граф Сен Жермен?
— Много неща! Фичино превел на латински важни текстове с тайнствен произход. Разпространил сред себеподобните си вкуса към всичко египетско и осъзнал огромното влияние на този народ върху нашата история и религия…
— А Сен Жермен?
— Той само следваше стъпките му, за да намери и опази тайната на живота. Беше открил в Европа пирамиди, построени по подобие на Голямата пирамида в Египет, и в продължение на години упорито издирваше роднините на онези, които ги бяха издигнали. Беше убеден, че те вероятно пазят част от тайнственото знание, което го вълнуваше повече от всичко друго…
— И откри ли ги?
Мадам Нервал подпря дебелите си лакти върху ленената покривка и обхващайки брадичката си с длани, отговори самодоволно:
— Разбира се. Приятелите на графа може да бяха луди, но не и той. Винаги правеше всичко с някаква цел. Кого, мислите, събираше тук? Бюрократи, търсещи забава в танците?
Странна тръпка премина през Бонапарт.
— Искате да кажете, че…?
— Че тези, които канеше тук, бяха роднини на онези строители? Да, точно така.
Наполеон помълча за момент. След като чу този отговор, имаше въпрос, един-едничък, който го задавяше. Преглътна с усилие и го изстреля:
— …А вие запознахте ли се с някого от тях, госпожо?
— С неколцина. Но никой не можеше да се мери с Никодим Буктур, правнук или нещо подобно на някой си Ахмед Буктур — човека, построил в Ница най-голямата и най-съвършена от тези пирамиди. Естествено бе дошъл от Египет и се хвалеше, че е най-добрият приятел на графа.
— Буктур?…
Наполеон повтори презимето още няколко пъти. Наистина в онзи следобед на 1795-а, година трета след революцията, то едва ли можеше да му говори нещо. Колкото до малкото име, Никодим, изведнъж си спомни къде го беше видял за първи път: в Евангелието на Йоан. Там се разказваше, че освен Йосиф Ариматейски, Никодим бил единственият, който се приближил до мъртвото тяло на Исус и го помазал с алое и смирна. Пречистването и подготовката му за завръщането към живота по някакъв начин бяха негова отговорност.
Колко са безумни онези, които продължават да смятат, че нашето телесно съществуване не е планирано с най-малки подробности от раждането до смъртта… Колко са безумни онези, които — дори и след като са се изправили срещу превратностите на живота — все още вярват в случайността.
22.
Назарет
Рязкото съприкосновение с ледената вода го върна към действителността. Най-високият от бедуините със сини тюрбани, с очи с цвят на обсидиан — Тагар, го разтърси безцеремонно, след като беше изпразнил съдържанието на ведрото върху раменете му. Намеренията му бяха добри: искаше гостът постепенно да възстанови движението на нозете и ръцете си.
Строгият Балазан го наблюдаваше със същото внимание, с което бащата гледа пълзенето на отрочето си. Прошепна на помощниците си, че с възстановяването на спомените, довели го до свещената земя на Египет, чуждоземецът май е преминал успешно през първия съд на Маат. И за първи път се усмихна доволно.
Бонапарт не обърна внимание на думите на имама, които отекваха неразбираеми в главата му. Все още не бе дошъл съвсем на себе си и му трябваха още няколко секунди, за да се изправи. Струваше му се, че всичко е било сън, но въпреки това, корсиканецът потърси с поглед преводача си.
— Елиас — промълви. — Ти си от рода Буктур, нали?
Коптът, изненадан от реакцията на военния, все още треперещ и с изкривено лице, потвърди безмълвно. Бедуините, макар и да не успяваха да разберат странните думи, с които си служеха домакините им, се спогледаха доволно.
— Ти уговори срещата с тези мъже от пустинята… — продължи корсиканецът със слаб глас. — Знаел си какво ще ми направят. Кажи ми, Елиас, за кого работиш?
— Само на вас служа, мосю…
Докато се опитваше да се изсуши, тръскайки ту краката, ту ръцете си, Наполеон прикова в преводача същия суров и разгневен поглед, който Елиас толкова пъти бе виждал в Кайро. И макар да знаеше, че корсиканецът е все още слаб и обезводнен, ледена тръпка прониза Буктур от главата до петите.